Санча слушаше без да разбира, обхванала с ръце подвитите си колене, а мислите й неотклонно се прехвърляха от световете, за които й разказваше нейния мрачен компаньон, към бронзовия гигант, чийто смях бе сочен и първичен като морския вятър.
И така, след много седмици плаване, те съзряха земя на запад, призори пуснаха котва в един плитък залив и видяха плаж, който опасваше като бял пояс просторни затревени склонове, скрити зад пояс от зелени дървета. Вятърът носеше аромати на растения и подправки и Санча плесна с ръце от радост пред перспективата за приключение на брега. Но нетърпението й се смени с разочарование, когато Запораво и нареди да остане на борда, докато не изпрати да я вземат. Той никога не обясняваше командите си, така че тя никога не можеше да разбере съображенията му, освен разбира се, ако някакъв дремещ в него демон не го караше често да й причинява болка без причина.
Ето защо тя стоеше на палубата нацупена и наблюдаваше гребците, отправили се към брега през спокойните води, които блестяха като течен нефрит под утринното слънце. Тя видя как те се събират на брега, изпълнени с подозрение и извадили оръжията си, а междувременно няколко от тях се разпръснаха между дърветата по края на плажа. Тя забеляза, че между тях е и Конан. Високата му загоряла от слънцето фигура и енергичната му походка не можеха да бъдат сбъркани. Говореше се, че изобщо не бил цивилизован човек, а кимериец — член на едно от онези варварски племена, обитаващи сиви хълмове из далечния север, чиито нападения всявали ужас сред южните им съседи. За нея това обаче означаваше само, че в него има нещо, някаква свръхжизненост или варваризъм, които го открояваха измежду другарите му.
Откъм брега се разнесоха гласове, показващи, че тишината около тях е успокоила пиратите. Групичките се разпръснаха и хората тръгнаха из плажа да търсят плодове. Тя ги виждаше да се навеждат сред дърветата и устата й се навлажни. Тя тропна с крак и изруга с лекота, добита от контактите с богохулните си спътници.
Хората на брега наистина бяха намерили плодове и им се наслаждаваха, очевидно намирайки една от неизвестните разновидности със златиста кожица особено вкусен. Но Запораво нито се интересуваше, нито яде плодове. Разузнавачите му не бяха намерили из околностите нищо, което да подсказва за присъствието както на хора, така и на животни. Той стоеше и гледаше към вътрешността, към дългите вериги тревисти хълмове, които се преливаха един в друг. След малко, каза нещо, намести колана с меча и тръгна под дърветата. Спътникът му объркано възрази, че тръгва сам и бе възнаграден с жесток удар в устата. Запораво имаше свои причини да иска да бъде сам. Той искаше да разбере дали островът наистина е онзи, споменат в мистериозната „Книга на Скелос“, на който, според твърденията на забравени мъдреци, странни чудовища охранявали крипти пълни със златни предмети, гравирани с йероглифи. И по някакви свои тайнствени причини той не желаеше да сподели това знание, особено ако се окажеше истина, с никого, а още по-малко с някой от екипажа.
Санча, наблюдаваща с жив интерес от палубата, го видя да изчезва сред листата. След малко тя видя как Конан хвърли поглед към спътниците си по плажа и бързо тръгна в посоката, в която бе изчезнал Запораво, за да се скрие като него сред зеленината.
Любопитството на Санча бе възбудено до крайност. Тя зачака да се появят, но това не ставаше. Моряците все още ходеха безцелно из плажа и някои се отклониха към вътрешността. Много от тях легнаха на сянка за да дремнат. Времето минаваше и тя започна да става неспокойна. Слънцето започна да припича, независимо от балдахина над палубата. Беше топло, тихо и досадно, а само на няколко стъпки от нея, разделена от тясна ивица плитка синя вода, лежеше прохладната сенчеста загадка на заградения с дървета плаж и поляните сред дърветата я привличаха неудържимо. И още нещо — загадъчното поведение на Запораво и Конан допълнително я изкушаваше.