Затова той последва Запораво с меч в ръката и нетърпение в сърцето, докато накрая излязоха на равното било, заградено от високи дървета, между стеблата на които се виждаха зелените простори на хълмовете, разтварящи се в синевата. В центъра на поляната Заповаро, усетил че е преследван, се обърна с ръка на дръжката на меча.
Пиратът изруга:
— Куче, защо ме преследваш?
— Ти луд ли си, че ме питаш? — изсмя се Конан, придвижвайки се бързо към неподвижно застаналия командир. Устните му бяха отворени в усмивка, а в сините му очи светеше дива мечта.
Запораво изтегли меча си с черно проклятие и стомана звънна в стомана, когато барачът открито и безразсъдно се хвърли в атака. Острието образуваше кръг от син пламък над главата му.
Запораво бе ветеран от хиляди битки по суша и по вода. Едва ли имаше човек на света по-добре познаващ уменията на дуелирането с меч. Но никога по-рано не се бе изправял той срещу острие размахвано от мишци, израсли в дивите земи отвъд границите на цивилизацията. На умението му се противопоставяше заслепяваща скорост и сила, невъзможни за цивилизования мъж. Самият подход на Конан бе неортодоксален, но инстинктивен и естествен. Тънкостите на дуелирането бяха така безполезни срещу примитивната му сила, както е безполезно умението на един борец срещу нападението на пантера.
Биейки се както никога по-рано и напрягайки всичките си сили за да парира острието, което проблясваше като мълния над главата му, Запораво отрази страхотен удар в близост до ефеса на меча си и усети, че цялата му ръка се парализира. Този удар моментално бе последван от мушване нанесено с такова настървение, че острието проникна през ризницата и ребрата му за да го прониже в сърцето. Устните на Запораво се изкривиха в кратка агония, но мрачен до края, той не издаде нито звук. Умря преди тялото му да се свлече на тревата, върху която кървавите капки блеснаха като рубини, пръснати под слънцето.
Конан отърси кръвта от меча си, усмихна се с удоволствие, разкърши се като огромна котка и… се вдърви. Доволното изражение на лицето му бе сменено от изумление. Той стоеше неподвижен като статуя и мечът висеше отпуснат в ръката му.
В момента, когато вдигна очи от поразения си враг, погледът му разсеяно мина по заобикалящите ги дървета и гледката, която се откриваше зад тях. И той забеляза нещо фантастично — нещо невероятно и необяснимо. По плавната извивка на отсрещния склон с крива походка се отдалечаваше висока черна гола фигура, носеща на рамото си също така голо бяло тяло. Привидението изчезна също така бързо както се бе появило, оставяйки наблюдателя онемял от изненада.
Пиратът се огледа, погледна неуверено в посоката, от която бе дошъл и изруга. Той бе запазил хладнокръвие, но беше малко объркан, ако този израз изобщо можеше да се приложи за стоманените му нерви. В реалното му, макар и малко екзотично обкръжение се бе появил неясен образ от фантазиите и кошмарите. Конан не се усъмни нито в зрението си, нито в разума си. Знаеше, че бе видял нещо чуждо и дяволско: самият факт, че някаква черна фигура бе изтичала пред него, носейки бял пленник беше странен, но тази черна фигура бе неестествено висока.
Разтърсвайки глава неуверено, Конан се отправи в посоката, в която бе видял нещото. Той не постави на съмнение разумността на този ход: след като любопитството му бе събудено, той нямаше друг избор освен да проследи първопричината.
Така той прекоси склон след склон, всеки покрит с равна трева и дървета на отделни групи. Посоката, която следваше го извеждаше все по-нагоре, макар да му се налагаше да се спуска и изкачва с монотонно еднообразие. Редуващите се заоблени била и плоски долини го озадачаваха и изглеждаха безкрайни. Накрая той се изкачи по възвишението, което му се струваше най-високо от останалите и спря пред гледката на на блестящите зелени стени и кули, които, до момента преди да стигне на това място, се бяха сливали така перфектно в околния пейзаж, че бяха останали невидими дори за острото му зрение.
За момент той се поколеба, докосна меча си и после продължи напред, тласкан от червея на любопитството. Не видя никого, когато се приближи до една висока арка в извитата стена, в която нямаше и врата. Надзърна предпазливо и пред него се откри просторен двор, покрит със зелен тревен килим и заобиколен от издигната в кръг стена, изградена от зелена полупрозрачна материя. В нея се виждаха арките на входове. Като пристъпи предпазливо на босите си нозе с изваден меч, той избра първата попаднала му арка и влезе в следващия по-добен двор. Над вътрешната стена се виждаха върховете на високи странни постройки, подобни на кули. Една от тези кули се издигаше в двора, в който се бе озовал и покрай стената имаше широко стълбище, водещо към нея. Той се изкачи по стълбището, питайки се дали всичко това е реално и дали не се намира сред съновидение, дължащо се на черния лотос.