Неочаквано черният инквизитор остави настрана свирката и се изправи, извисявайки се над гърчещата се бяла фигура. Безжалостно той сграбчи момчето през шията и кръста, обърна го с главата надолу и го потопи в зеленикавия вир. Конан можеше да види как голото бяло тяло проблясва сред зелените води, докато гигантът задържаше пленника си дълбоко под повърхността. Останалите черни неспокойно се размърдаха и Конан бързо се сниши зад стената на балкона, страхувайки се да подаде глава за да не го видят.
След малко любопитството му надделя и той предпазливо надникна отново. Черните се оттегляха под една от арките в друг двор. Един от тях в този момент оставяше нещо на перваз на далечната стена и Конан видя, че това е същия, който беше изтезавал младежа. Той беше по-висок от останалите и носеше на главата си лента, украсена със скъпоценни камъни. От зингарското момче нямаше и следа. Гигантът последва другите и след малко Конан ги видя да излизат през арката, през която сам бе влязъл в този замък на ужаса и да се отправят в посо-ката, от която беше дошъл. Те не носеха оръжие, но той усещаше, че планират нови нападения срещу флибустиерите.
Но преди да предупреди нищо неподозиращите си другари, той искаше да разбере каква е съдбата на момчето. Никакъв звук не нарушаваше тишината. Пиратът вярваше, че освен него самия из тези кули и дворове няма никой.
Той бързо се спусна по стълбището, прекоси двора и мина под една от арките за да се озове в двора, който черните току-що бяха напуснали. Най-сетне разбра какво представляваше стената, която го бе озадачила. По нея имаше множество тесни полици, очевидни изсечени от камък и по тези полици бяха положени хиляди малки фигурки, в по-голямата си част сиви на цвят. Тези фигурки, не по-дълги от дланта на човек, изобразяваха хора, но бяха толкова добре изработени, че Конан можеше да различи в тях различни расови характеристики, с черти на лицата типични за зингарци, аргозийци, офирейци и кушити. Последните, например, бяха черни на цвят, така както бяха и реалните им първообрази. Конан усещаше някакво безпокойство, докато гледаше тези неми, безжизнени фигурки. В тях имаше някаква прилика с реалността, която го тревожеше. Той ги опипа, но не можа да определи материала, от който бяха изработени. Усещането бе като от вкаменена кост, но той не можеше да си представи как е възможно да се намерят наблизо вкаменелости в такова количество.
Той забеляза, че образите, представляващи раси, които познаваше, се намират без изключение на горните полици. Всички по-долни бяха заети от фигурки, с черти на лицата, които му бяха непознати. В тях или бе превъплътено въображението на създателите им, или се пресъздаваха черти от раси, отдавна изчезнали и забравени.
Разтърсвайки глава нетърпеливо, Конан се обърна към вира. Кръглият двор не предлагаше места за скриване и след като тялото на момчето не можеше да се види никъде, то трябваше да лежи на дъното на вира.
Приближавайки се до спокойния зелен кръг, той се вгледа през блестящата му повърхност. Сякаш гледаше през плътно зелено стъкло, уж незамъглено, но сякаш изкривяващо нещата. Макар и неголям, вирът беше кръгъл като кладенец и периферията му беше иззидана от зелен нефрит. Гледайки надолу той можеше да види кръглото му дъно, но колко далече бе това дъно от повърхността, не можеше да се каже. Независимо от това вирът изглеждаше невероятно дълбок, защото Конан усещаше някакво замайване докато се взираше надолу, сякаш гледаше в бездна. Озадачаваше го, че вижда дъното, но то наистина лежеше под него — невъзможно далече, изплъзващо се илюзорно, потънало в сенки, но видимо. Отвреме навреме му се струваше, че дълбоко в нефритово зелените дълбини проблясва някаква флуоресцираща светлина, но той не беше сигурен. Това, в което беше сигурен бе, че с изключения на блестящата вода, вирът е празен.
Но къде тогава, в името на Кром, беше момчето, което той видя брутално да давят в този вир? Конан се изправи, опипа меча си и отново огледа двора. Погледът му падна върху една от горните полици. Там, видял бе той, високият черен гигант бе оставил нещо… и изведнъж студена пот изби по бронзовата кожа на Конан.
Неохотно, но като че ли привличан от магнит, пиратът се приближи до гладката стена. Замаян от подозрение толкова чудовищно, че не можеше да го изрече, той вдигна поглед към последната фигурка на тази полица. Видя нещо ужасно познато. Вдървено, неподвижно, смалено, но напълно различимо, той разпозна лицето на зингарското момче, забило незрящ поглед в него. Конан отскочи назад, разтърсен целия. Мечът увисна в парализираната му ръка, докато той с отворена уста, осъзнаваше онова, което бе толкова отвратително, че мозъкът му беше неспособен да приеме.