Преброи ги криво-ляво: около сто и осемдесет във всеки ковчег. Или взети заедно — повече от триста.
Щом приключи с броенето, което му отне повече време, отколкото предполагаше, той взе една от тях и я пъхна в дрехата си до пъпа. Беше прегладнял, но изчака търпеливо смяната на стражите, за да слезе от талигата и да напусне стана заедно с последните нощни сенки. Щеше да има време да се наяде на богатата трапеза в църквата.
„Епископът ще е доволен“, помисли си.
СЪЗВЕЗДИЕ ДЕВА
Отсечката А-68 до Монтастрю ла Консейер по магистралата за Алби бе необичайно пуста по това време. Мишел беше свикнал да се прибира в най-голямото задръстване в края на деня, защото хората бягаха всеки ден от Тулуза към безбройните малки селца в околността, и този спокоен трафик му заприлича на лунен пейзаж.
Мишел Темоен насочи внимателно малкото сузуки суифт към детелината извън селото и като я измина под ритъма на последния диск на Лорийна Макенит, се насочи право към вратата на блока. Паркира криво-ляво между две жълти камионетки за доставка по домовете на La Paste и после изкачи две по две стъпалата, водещи към апартамент 2 В1.
Откакто Летисия го беше напуснала преди повече от година заради някакъв телевизионен техник, за него бе мъчително да влиза през блиндираната врата, купена с първите им заплати. С тази блондинка — към четирийсетгодишна, със стегнато тяло — бе прекарал, както обичаше да казва, едни от най-хубавите моменти в живота си. Тя беше с пруска кръв и със силен характер и бе оставила трайни следи в целия дом: с кухнята от борово дърво, с решетката с пълзяща зеленина в банята и дори с балдахина с геометрични орнаменти в спалнята. Сякаш всичко носеше отпечатъка на грижовните й ръце и на строгия й германски вкус. Нещо повече, дори домашната им библиотека бе пълна с книги, които Темоен не би и помислил да купува, като Тайните на катедралата в Шартр например.
Но не беше време да се размеква.
Хвърли ключовете до ужасната снимка, която си направиха до крепостната стена в Монсегюр малко преди да се разделят и на която, според него, приличаше на рогоносец, и отиде бързо до хладилника да си сипе голямо божоле. Не че обичаше да пие сам, но моментът заслужаваше едно хубаво питие. Взе и отпуши последната бутилка, която му бе останала, и без много-много да му мисли, свали обувките и очилата си и се отпусна в удобното кожено кресло.
— Смърт на копелетата! — викна, вдигайки чашата.
Изпи само две, на един дъх, вперил очи в зацапаното дъно на чашата. После, потръпвайки от киселото старо вино, отправи инстинктивно поглед към гръбчето на книгата на Луи Шарпантие, лежаща до лаптопа му. Макар да я виждаше малко размазано, веднага се сети. „Ти си виновна за всичко — промълви. — И Летисия, разбира се“.
Тази книга беше най-отгоре на купчина различни издания, сред които се отличаваше с мизерната си подвързия. Мишел напълни още веднъж чашата си и я задържа на височината на дебелите си устни, сякаш така виното можеше да проясни погледа му или да разреши като по чудо някои от въпросите, които го мъчеха. Защо, по дяволите, си навлече тая беля, защитавайки тъпата идея за връзката между катедралите и съзвездието Дева? Дали нещата щяха да се оправят, ако се извини на Монри и признае, че е виновен за грешките на сателита?
„Едва ли“, измърмори, отговаряйки си сам, и отпи голяма глътка от силното вино. Знаеше, че Meteor man му има зъб. Особено след като стана директор на Центъра и получи властта да решава съдбите на старите си колеги. Тоя гадняр беше потенциален тиранин. Човекоядец.
И какво можеше да направи? Темоен, който не помнеше откога не се беше напивал, изпи на един дъх и последната голяма глътка, надявайки се ароматното божоле да му подейства. Още глътка-две и скоро изобщо нямаше да вярва, че ще го изхвърлят от работа. Това лошо ли беше? Щеше ли да продължи напред, бягайки? Или щеше да се подготви да защитава една абсурдна идея, изказана от неизвестен автор, който на всичко отгоре се криеше зад съвсем съмнителен псевдоним? Холът започна да се върти пред него. И защо беше тоя псевдоним? Нима това не бе достатъчно да се усъмни в достоверността на цялата книга?
Инженерът залитна леко, преди да стигне със собствени сили до масата в трапезарията, и тя купена от Летисия, този път от един дизайнер от Ним. Засмя се. В крайна сметка всички кътчета в този дом, с украшенията и мебелите, бяха като билбордове, напомнящи му на всяка крачка, че животът му — до този момент поне любовният — беше един провал. Темоен тръсна глава и като остави встрани чашата с червено вино на дъното, опря лакти до купчината книги и заби нос в тази на Шарпантие.