— Ами врагът, заради когото Бланшфор изчезна за няколко дни от криптата? За него какво знаем?
— Ако е това, което подозирам, този враг не е от плът и кръв и дори не е от този свят. Така той ни казва, че не иска да строим върху земята, която владее днес.
— Можем ли да направим нещо?
Блуждаещият поглед на епископа беше пълен със зле прикрит страх. Той знаеше, че споменаването на враг, който не е от този свят, може да означава само, че това е най-лошият от всички възможни врагове. Самият Дявол.
Отец Бернар беше спокоен, защото знаеше какво трябва да направи: щеше да заповяда божествените планове на Енох да бъдат докарани в Шартр и да задвижи проекта. И тези планове, с Божията помощ, трябваше да пристигнат, без да събудят подозрението на могъщия противник.
Откакто бяха напуснали Египет, той не беше успял да се добере до тях и да ги унищожи, но Бернар знаеше, че ще се опита на всяка цена.
РОЖЕ
Манастирът „Света Екатерина“ (Египет), в наши дни
Иконката за „получено съобщение“ светна на фосфоресциращия екран пред брат Роже към седем часа следобед местно време. Откакто техниците на IBM бяха дошли специално в този затънтен край — където, казват, растял къпиновият храст, който Мойсей вижда да гори преди Изхода и бяха изкачили трите хиляди стъпала, изсечени в скалата и водещи към светия дом, нарамили компютри, този най-стар действащ манастир в света се бе превърнал и в един от най-добре информираните.
Роже — мъж с тъмна кожа, островърха брада и остър нос — беше, без съмнение, авторът на това чудо. През януари 1999 година той успя да влезе в общността с екипа си от четирима „кибермонаси“ и само след няколко месеца получи от Светата Епистазия — нещо като православен Ватикан — нужните фондове за закупуването на компютрите. Сега те бяха навсякъде: в столовата, в кухнята и разбира се, в прекрасната библиотека на манастира.
Въпреки че не беше длъжен да следи входящите съобщения, Роже отвори електронната поща с едно кликване на мишката, за да провери дали току-що полученото съобщение е за някого от четирийсетимата духовници тук. То бе двайсетото за този следобед, тъй че, без да се замисля изобщо, той кликна върху иконката за принтера и зачака.
Машинката издаде познатия звук.
Щом деветте страници, напечатани на рециклираната хартия, излязоха през отвора на Hewlett Packard, Роже ги взе и пое по най-краткия път към сакристията. Получателят си заслужаваше това разкарване. Ако не грешеше, по това време епископ Теодор трябваше да е в църквата „Преображение“ — Католикона на манастира — и да довършва последната служба за деня.
Позна. Духовникът не беше вече при олтара, бе прибрал принадлежностите си и ги подреждаше в стаята до фреските на свети Киприян в храма. Беше спокоен, както винаги, сякаш живееше в свят, в който всичко е наред и нищо не убягва от мъдрия поглед на Господа.
— Хубав ден, нали, братко Роже?
С благата си усмивка, едва доловима зад гъстата бяла брада, епископът посрещна монаха сред силния мирис на тамян от сандалово дърво.
— Беше ли на службата?
Роже поклати глава.
— Виж ти, толкова бързо ли се умори от задълженията си в нашия дом? — Прямотата на епископ Теодор обезоръжи монаха. Всъщност той се шегуваше. Обичаше много да го прави с новаците или с най-доверените си монаси; Роже беше от втората група. — Знам, че тук ритъмът на живот е по-бавен, отколкото в Солун или в Париж, но ще свикнеш. Дори може да откриеш, че компютрите не са всичко в наши дни. А от друга страна, пресвета Богородице! Какво щастие, че си видял толкова свят, преди да дойдеш тук!
— Тук съм от година, Ваше Преосвещенство. Още не мога да се оплача.
— Така е, разбира се — усмихна се пак епископът. — Почакай да сваля това и ще ти обърна внимание.
Епитрахилът със скъпоценни камъни, с който бе отслужил литургията — безценна вещ от XIV век, — падна меко на грубото кадифено кресло, което беше в пълен контраст, също както компютрите, с иконите, покрити със златен варак.
— Значи ми носиш нещо. Епископът не питаше. Той твърдеше.
— Да. Получи се току-що за Ваше преосвещенство — отвърна Роже, подавайки му страниците, които носеше под мишница. — На френски е. Ако искате, мога да…
— О! Спокойно ще го прочета. Научих френски, когато превеждах писмата на кръстоносците, които пазим в архива. Може да е малко архаичен, но ми служи.
Роже се изчерви.
Нямаше намерение да подценява епископа. Всъщност харесваше Теодор, защото този шейсетгодишен снажен мъж, облечен в скромните одежди на православен духовник и прекарал почти целия си живот, затворен между тези стени, беше всестранно развита личност. Света Екатерина бе за него нещо като axis mundi на знанието и разбира се, възможно най-добрата езикова школа. Коптски, иврит, старогръцки, латински, арамейски, турски, арабски. В този храм продължаваха да се изучават всякакви текстове, както преди десет века. Може би затова, когато в ръцете на епископа попаднеше парче хартия, дори току-що изпринтено от някой от новите IBM в компютърната зала, той го разглеждаше с безкрайно внимание. Едва ли не като уникат.