На паркинга, заемащ голяма част от площадчето, инженерът разгъна сателитната снимка. Не искаше да допусне и най-малката грешка. И като провери някои съвсем елементарни неща, опитвайки се да си представи разположението на покривите на къщите, гледани от ERS, нагласи бялото петно от снимката спрямо околните сгради. Скоро разбра, че и линиите на тази „аномалия“ са разположени точно от изток на запад и съвпадат идеално с ориентацията на самата църква. Нямаше съмнение, аномалията покриваше точно парцела, на който се издигаше храмът Света Магдалина. Това бе факт.
ВЕЗЛЕ
— Ама разговарят от два часа!
Сестра Инес възнегодува остро пред отговорничката за реда в Йерусалимското монашеско братство. А тя — рускиня с яки бедра и мишци, дебели като колоните на Партенона, стоеше от доста време насред коридора с ръце на кръста и с най-страховитата гримаса, изписана на лицето й.
— Съжалявам, но не може да минете — изръмжа тя. — Трябва да върнете подноса с храната в кухнята и да я притоплите, когато ви наредят, сестро.
— Но нали си имаме ред!
— Той трябва да се спазва стриктно. Ала въпреки всичко разберете, това е извънредна среща. Получих изрична заповед никой да не безпокои абата при никакви обстоятелства. А това засяга и вас.
Монахинята отстъпи неохотно. Завъртя се с подноса с димящи гозби и щом обърна гръб на рускинята, измърмори под носа си:
— Повикайте ме тогава. Вече не съм на възраст да се разкарвам напразно.
Сестра Касуелас — така наричаха всички от общността сестра Инес — слезе с нежелание по стълбите, водещи към кухнята на Света Магдалина, убежище за поклонника. Намираше се до една от малките врати към манастира и печките на сестра Инес бяха известни в целия орден, защото от прозорците на нивото на улицата можеше да се следи всичко, което става на площада на базиликата. Щом сестра Касуелас се ядосаше за нещо — а то ставаше доста често, — единственото, което май я успокояваше, беше да наднича през тези прозорци, за да се разсее, следейки как туристите, посещаващи това място, сноват нагоре-надолу.
В яда си или защото си умираше за клюки, щом остави на алуминиевия плот още топлите гозби, приготвени за отец Пиер и за високия му гост, сестра Инес усети, че навън става нещо странно.
И наистина. В средата на паркинга, до микробуса за разнасяне на книги от магазина, който Фондацията държеше две преки по-надолу, един мъж на средна възраст, с приличен вид, разглеждаше голяма пластифицирана снимка, която май беше (виж ти!) черно-бяла. Този приятен мъж стоеше, изглежда, от доста време там, хвърляйки бързи погледи ту на църквата, ту на тази ужасна снимка. Или поне от толкова време, колкото тя бе изгубила да се кара със сестра Перестройка.
Глождена от любопитство, сестра Инес изпъна врат над посудата. Пришълецът — явно беше такъв, защото и пардесюто, и мустаците му не бяха като на местен човек — гледаше съсредоточено снимката, която държеше в ръце, а после се взираше в стрехите на околните къщи, сякаш се мъчеше да открие някакво скрито сходство. След като в продължение на минута вдигаше и свеждаше глава, той пъхна невъзмутимо ръка в единия си джоб, извади малък сив бинокъл и го вдигна до очилата си.
„Но какво гледа тоя човек?“, помисли си тя, все по-заинтригувана.
На монахинята, почти забравила вече за кавгата с рускинята, й се стори, че пришълецът си говори сам. Правейки големи усилия да дочуе какво казва този мъж, тя дори успя да долови някои откъслечни думи.
— Страшният съд — измърмори той. — Ангел с везни. Съд за грешниците.
А след туй нещо, което я учуди.
— Четирийсет градуса западна ширина. Деветстотин деветдесет и две, осемстотин и десет. Гранит. Радиоактивност.
Първите думи бяха, без съмнение, за фигурите от релефа на централния фронтон над входа към преддверието на Света Магдалина. Това беше скулптурен ансамбъл, представящ Страшния съд, реставриран в началото на века от прочутия архитект Виоле льо Дюк. На него се виждаше величествен Исус, разперил ръце над две групи от различни фигури: вдясно от него бяха праведниците, а вляво — осъдените на вечни мъки, и един ангел с безстрастен поглед претегляше душите им на везни. Но останалите думи и цифри? Какво можеха да значат?
Преди сестра Инес да успее да наостри още повече уши и да чуе какво си говори тоя човек, зад гърба на пришълеца застана високата фигура с натежали рамене на Франсоа Бремен. „Хубава работа“, измърмори сестра Инес, явно раздразнена. Господин Бремен беше известен във Фондацията, защото изнасяше беседи на най-различни теми пред общността и пред безбройните й посетители. Макар да обичаше да казва, че е „официалният летописец“ на Везле, всъщност беше пенсиониран учител, симпатичен на всички, освен на нея. Смяташе го за досадник, за навлек.