От своето „скривалище“ сестра Инес успя да чуе само малка част от разговора им, убедена, че щом Бремен беше там, скоро цялото село щеше да разбере кой е пришълецът. Явно, щом е видял, че този странен човек се навърта около Света Магдалина и оглежда покривите, учителят, който си пъхаше носа навсякъде, също не е могъл да потисне любопитството си.
— Добър ден, мосю — рече му Бремен, вдигнал прословутото си черно таке за поздрав.
— Добър ден — отвърна чужденецът на съвършен френски, за изненада на монахинята.
— Знаете ли, от известно време ви наблюдавам как разглеждате тази снимка и не можах да не се запитам дали не сте историк или нещо от този род. Извинете за нахалството, но бяхте така съсредоточен, та помислих, че сигурно проучвате нашата църква. Прав съм, нали?
Преди Темоен да успее да му отговори, старецът продължи:
— Аз съм учител, разбирате ли? Казвам се Франсоа Бремен и съм, така да се каже, официалният пазител на този храм.
Сестра Инес изсумтя от скривалището си.
— А, така ли? — Инженерът подаде ръка на стареца. — Радвам се да се запозная с вас. Аз съм Мишел Темоен, мосю. И съжалявам, че ще ви разочаровам, но не съм историк, нито нещо от този род. Инженер съм.
— Инженер ли? — Това сякаш го изненада. — И идвате за пръв път във Везле?
— Така е. Възхищавах се на портика на църквата, чудесен е.
— И мистериозен — отбеляза Бремен.
— Мистериозен ли? Какво странно виждате в сцената на Апокалипсиса?
— Нима вие, който изглеждате интелигентен човек, не виждате наистина нищо странно в този фронтон?
— Не — отвърна колебливо Темоен. — А трябва ли?
— Всъщност почти никой не го забелязва — промълви Бремен. — Колко жалко! Явно, за да го забележи човек, трябва да притежава енциклопедична култура, да е без предразсъдъци и много наблюдателен. Сигурно вече разбирате.
„Официалният гид“ на Везле му намигна съучастнически, което сестра Инес не успя да види, а после хвана Мишел за китката и го дръпна няколко крачки напред, сякаш искаше да му покаже някой детайл, скрит в ансамбъла. След като двамата мъже се преместиха, шпионската мисия на монахинята стана още по-трудна и тя, готова на всичко, не се поколеба и се подаде до кръста от прозореца, за да може да проследи разговора на всяка цена.
— Господин Темоен, проявявате ли някакъв интерес към египетската култура?
Темоен поклати глава, преди да отговори:
— Историята не е моята страст.
— Жалко, защото, ако можехте да сравните тази сцена на Страшния съд с описаната в папирусите на египетската Книга на мъртвите, щяхте да разберете приликата между двете. Това, което виждаме тук, всъщност е част от един култ на египтяните, съхранен в лоното на християнската доктрина и стигнал непокътнат до дванайсети век. Не ви ли е странно, че текст отпреди над четири хиляди години, взет от култура, смятана отдавна за мъртва, може да вдъхнови творба като тази?
— Прилика ли? Но, господин Франсоа — Инженерът погледна весело стареца. — Каква връзка може да има между древноегипетските символи на вярата и строителите на този храм? Когато строежът на тази църква е започнал, последните фараони са били вече погребани поне от хиляда години.
Учителят си нахлупи ядно такето и после посочи фасадата, а сестра Инес затаи дъх.
— Не знам дали има пряка връзка, но е съвсем сигурно, че на този фронтон е изобразена сцена от Книга на мъртвите! Погледнете — рече раздразнен, — ангелът, държащ везните, е подобен на чакала, който претегля душата на фараона и сравнява тежестта й с перото на Маат, богиня на правосъдието. Подобен е и на Тот, бога на мъдростта, който решавал дали покойникът е придобил достатъчно знания и духовна чистота, за да отиде на небето. Тази подробност е спомената, ако си направите труда да проверите, в един от най-известните пасажи от Книга на мъртвите. Доста популярен е и резултатът: ако перото е по-тежко от душата, то покойникът е отишъл в Отвъдния свят, изпълнен с грехове, и трябва да бъде осъден веднага. Тогава го хвърлят в пастта на страховито чудовище, наречено Амит, което разкъсвало безсмъртния дух на мъртвеца и го обричало на вечна смърт.
— Вечна смърт. Звучи ужасно, не мислите ли?
— Така е — съгласи се Франсоа. — Абат Сугер, който вдигнал тези стени през 1144 година, го знаел и изградил храма като „машина за безсмъртие“. Както египтяните украсявали гробовете на любимите си хора със сцени от Книга на мъртвите, за да им показват пътя към Отвъдното, така и абатът съградил този храм, за да помогне на цялата енория по пътя, по който рано или късно всички трябва да поемат.