— Е — погледна го Темоен подозрително, — вие май знаете всичко.
— Да! — засмя се той. — Но не знам дали вие знаете, че понякога тези преплетени триъгълници са били използвани и като знак на Девата, защото звездата с шест върха, която тази фигура образува, представлява шестия знак от зодиака.
Инженерът така се стресна, че едва не се задави.
— И какво значи това? — изкашля се той.
— То е само символ, разбира се. Знак, че светът горе — Небето, може да бъде тълкуван чрез този долу — Земята. Не разбирате ли? Тази врата е праг за преминаване в Отвъдното.
— А машината? — настоя Темоен, объркан.
— Тя е като огледално отражение на небето. На важни дати, като лятното и зимното слънцестоене — на двайсет и трети юни и двайсет и трети декември, тук се активира някаква странна енергия.
— Слънцестоенето ли?
— Да. В астрономията това са моментите, когато Слънцето е в най-отдалечената точка от Екватора по видимия му път около Земята, който астрономите наричат еклиптика. Древните хора не знаели защо, но забелязали, че Слънцето забавя движението си, като стигне до определени точки от хоризонта, а в някои дни спира и променя посоката си. Всъщност — добави той тържествено — „слънцестоене“ означава „спиране на слънцето“.
— И какво значение е имало това по времето на строежа на храма?
— Голямо! — възкликна Бремен. — От стари времена слънцестоенето е знак за важна смяна на сезоните, време за сеитба и за прибиране на реколтата — основни социални традиции. Християните ги възприемат и ги превръщат респективно в празник на свети Йоан Кръстител и на свети Йоан Евангелист. Така на всеки двайсет и трети юни например в църквата се отваря един път на светлината, който бележи „пътя на Йоан“ към небето. Пътят се отваря и на всеки двайсет и трети декември, в навечерието на Бъдни вечер.
Инженерът го погледна в недоумение. Какво искаше да каже с този „път на светлината“? Бремен, който разбра тутакси изумлението на събеседника си, побърза да обясни. Хвана го за ръката и го поведе към централния кораб на базиликата.
Вътре гледката беше величествена: на метри над главите им се разгръщаше великолепна конструкция, увенчана със свод като дуло, с изпъкнали нервюри в два цвята, както в джамията на Кордоба. Най-горе съвършеният блестящ готически купол с прозорци предаваше на това място странен вид: като тъмна пътека, водеща към светлината.
— Вижте — продължи Бремен, заставайки точно в центъра на кораба, — на всеки двайсет и трети юни по обед слънчевите лъчи се процеждат в църквата през едни прозорчета, разположени така, че на пода, точно по оста на кораба, се появяват седем светли петна.
— Така ли? Никога не съм чувал.
— И това не става само тук — прекъсна го той. — В катедралата в Шартр в деня на лятното слънцестоене, по обед, през витража, посветен на свети Аполинер, също прониква слънчев лъч и пада върху една плочка на пода с гравирано перо. Нима това не е прецизен механизъм?
Изумен, Темоен запремига.
— И всеки може да го види?
— Разбира се! Вече е туристическа атракция, макар почти никой да не си задава въпроса защо тези църкви са проектирани така.
— А вие знаете ли?
— Имам си теория.
— Кажете ми я.
Бремен погледна зад себе си, сякаш да се увери, че в църквата не е влязъл някой, който може да го чуе. После любезно подкани Темоен да се разходят по галерията около олтара.
— Помните ли какво ви казах за сходството между външния фронтон и египетската Книга на мъртвите!
— Как мога да забравя!
— Добре тогава, аз мисля, че всичко идва оттам. Малкото, което знаем за египетската магия, е стигнало до нас чрез гърците, а най-посветен сред тях е Питагор, математикът.
— Не разбирам.
— Ще ви обясня — продължи Бремен. — Освен математика, в Египет Питагор учи и астрономия. Прекарва там двайсет и две години и открива, че древните смятат всяко слънцестоене за много специален момент, когато могат да осъществят връзка с „отвъдното“. Той нарича тези моменти „врати“ — виждате ли? — и смята, че през юни се отваря вратата за хората и те могат да се възкачат на Небето; а през декември — за боговете, и те могат да слязат на Земята.
— И как е стигнало дотук това знание?
— Малко е сложно. Друидите притежавали подобно познание и строили паметници като Стоунхендж във Великобритания или кръгове от менхири по други места — като средища, откъдето да наблюдават тези „врати“ към небето. След това християните строили на същите места и някои от тях са опазили дълбоката им тайна. А ключът, запомнете, винаги е: каквото е горе…
…ТОВА Е И ДОЛУ