— Но как — Жан отново се обърка.
— Как ми го казаха ли? Не се терзайте, приятелството ми с абата на Клерво и с другарите ви от милицията не е случайно. Двамата споделяме една и съща съдба. И все пак не мога да знам всичко. Например — намигна съучастнически — не знаех, че тази нощ ще дойдете за мен. А щом го направихте точно тук, значи потвърждавате още веднъж мисията, която сте поели.
— Мисията ми още не е започнала — възрази той.
— Разбира се, че е започнала! — отвърна друидът. — В кервана, за който ви споменах, се пази всичко, което ви е необходимо, за да сложите началото на вашия план. Вие носите отговорността и семето, с което са натоварени онези талиги, трябва да поникне. И още нещо, след като ви срещнах, сега знам каква е и моята мисия: да ви подготвя за момента, когато книгите на познанието ще пристигнат. Това са творби, станали причина за написването на много книги като тази, която видяхте в торбата ми, в които се казва, че за да отиде на небето, човек трябва да мине през вратите, които са на земята.
— Вратите — настръхна той. — Да не би да са тук?
— Още ли се съмнявате, рицарю от Авалон? Ще ви покажа тази, която е пред вас.
Онова, което последва, се стори смътно познато на тамплиера. Друидът вдигна високо ръце и изрече някакви странни думи, които екнаха в цялата крипта. Щом ехото стихна и докато старецът отваряше бързо книгата си, лек повей погали лицата им и те изпаднаха в сладко опиянение. Жан се съпротивляваше, но когато усети, че „потъва“ в същото жужене, което преди три години го бе накарало да падне на колене в друга крипта, онази на Купола на Скалата, се отпусна. Филип запуши уши с две ръце, но не можа да се задържи дълго на крака. После рицарят видя, изумен, как друидът пада ничком ведно с книгата и с тоягата си и пред очите му се занизаха проблясъци от близкото минало: Гондмар, който говори непознат за него език, грубоватият Дьо Монбар, вдигнал меч във въздуха, мъчейки се да спре тази невидима фурия, дошла един Господ знае откъде, великанът Дьо Сент Омер с облещени очи и почитаемият граф на Шампания, притворил молитвено очи пред чудотворната дарба за езици, проявена от Д’Англюр.
— Боже Господи! — Викът му бе заглушен от все по-мощното жужене.
— Да! — изръмжа друидът. — Качвайте се! Вратата е отворена!
Това бе последното, което чу от Глук. Нададе силен рев, заглушен и той от острото свистене, което секна, щом някакво странно синьо сияние ги обгърна и ги изтръгна от земята. Сякаш вихрушка ги понесе нагоре. Но какво ти нагоре? На педи от главите им беше скалата на криптата.
После настъпи тишина.
ОТЕЦ ПИЕР
Щом отвори вратата, сестра Инес остана като гръмната. Изобщо не й бе минало през ум кой може да звъни така упорито в този късен час. И сигурно лицето на сестра Касуелас е било страховито, защото онзи, който звънеше, направи инстинктивно крачка назад, преди да дръзне да проговори.
Донякъде беше логично. Мъжът с „чуждоземското“ пардесю и с мустаците, когото бе шпионирала преди малко от кухнята, сега стоеше пред нея цял-целеничък и я оглеждаше от главата до петите. Всеки би се смутил. На всичко отгоре монахинята не успя да се овладее: топла вълна заля страните й и те тутакси порозовяха. „Спокойно, Инес — рече си, този човек изобщо не те познава“. И прикривайки криво-ляво смущението си, положи невероятни усилия да проговори.
— Кажете — измънка най-сетне сестра Инес. — С какво мога да ви помогна?
— Искам да се срещна с отец Пиер, сестро. Посетителят, без съмнение французин, не скри нетърпението си.
— Той не ме познава — добави, — но му предайте, моля, че е спешно и трябва да го видя колкото може по-бързо.
Монахинята се усмихна възможно най-приветливо и след като го помоли да изчака на вратата, докато тя провери дали отецът ще го приеме, запъшка нагоре по стълбите. Не се забави много. След няколко минути сестра Инес отвори отново лакираната дървена врата към улицата и без да продума, поведе посетителя към кабинета на отец Пиер.
А той, внушителен висок мъж с голям прошарен кичур, падащ като водопад на челото му, му подаде ръка още щом го зърна.
— Извинете за безпорядъка — рече отецът, — но идвате в малко деликатен момент. Когато пиша нещо, трупам документи и книги навсякъде. После не ми остава време да ги подредя и така се озовавам в тоя хаос.