— Тръгва си! — каза най-сетне.
— Тръгва ли си? Кой, Темоен ли?
Свещеникът вирна острата си брадичка, преди да зададе третия си въпрос:
— И къде отива?
— В Шартр. Така каза в хотела, като плати сметката.
— Сложи ли му микрофона? — запита той.
— Да. В куфара. И е с доста мощен предавател, ще можем да го следим постоянно, ако сме в радиус от десетина километра.
Глория беше любимката на отец Роже. Това същество, навършило съвсем наскоро двайсет и две години, беше не само добър професионалист, но и работеше без никакви скрупули. Явно епископ Теодор бе избрал все така мъдро най-подходящия екип за мисията във Франция.
ОРЛЕАН
От жените може да се очаква всичко. Или поне така си мислеше Мишел Темоен, докато се мотаеше сред паркираните до Макдоналдс коли на автострадата за Шартр. От месеци не бе виждал Летисия и самата мисъл, че ще я срещне отново, го караше да се вълнува като ученик. Макар да знаеше, че нещата между тях няма да се оправят, самият факт, че усещаше онзи гъдел в стомаха, както когато я чакаше пред факултета, го връщаше в младежките години. Дали се е променила много?
За Летисия този въпрос беше излишен. Тя обичаше да е с нова прическа почти всяка седмица; сменяше непрекъснато и най-неочаквано цвета на лака си за нокти, да не говорим за характера й — ох, характера й! — с ония шеметни обрати при най-малкия признак на колебание у партньора й. Затова държеше да е в обкръжението на мъже с характер, които не й дават повод за такива вълнения и поддържат някакво равновесие в бурния й душевен живот.
Въпреки че точността далеч не беше сред качествата, с които тя можеше да се гордее, този път почти не се наложи да я чака. Едно перленосиво БМВ паркира до него в уречения час и от колата излезе една много по-красива Летисия, отколкото изобщо можеше да си представи. Без съмнение тя бе от жените, за които времето сякаш не съществува. С дълги бели бедра, руса коса — слава богу, не беше я боядисала — и плавни движения, Летисия принадлежеше към отбрания тип жени, които владеят тялото си с прецизността и насладата, с която кобрата се разгъва. Освен това носеше изискан червен тоалет с презрамки и голи рамене — които Темоен толкова бе обичал, — подчертаващ гъвкавия й силует.
Летисия поздрави Мишел, като го целуна по бузата, извини се, че не му е позвънила в хотела във Везле: „Не открих нищо интересно за теб“ — каза тя, хвана го за ръката и го поведе към Макдоналдс.
— На какво място се срещаме, а? — подхвърли весело.
Мишел остави чантата си встрани, поръча си дълго безкофеиново кафе с мляко, а тя — чай с лимон. Седнаха един срещу друг до големите прозорци на заведението и се заприказваха. Единственото, за което се споразумяха предварително, бе да не говорят за интимния си живот, по-специално за Марсел.
„Ще те заболи“, отсече Летисия.
— И така? — запита тя, докато духаше горещия чай. — Какво те води насам? Не понасяш ли вече мърморкото Монри?
— Още помниш тоя негодник! — възкликна той.
— Че как да не го помня? Виждах го едва ли не повече от теб. Винаги се грижеше за мен в CNES и беше единственият, който си правеше труда да посещава лекциите ми в университета.
— Като шеф разполагаше с повече време от служителите като мен.
— Глупости!
— Добре — промълви Мишел, внимавайки да не дразни тази красива жена. Явно да се спори с Летисия беше много по-лесно, отколкото да се разговаря. — Да говорим за друго, може ли?
— Разбира се — съгласи се тя. — Срещна ли се с отец Пиер, както ти казах?
— Да, срещнах се. Говорихме за дявола и тям подобни излъга Мишел. — Но всъщност не можа да ми обясни почти нищо от това, което го питах. Стори ми се доста странна личност.
— Странна ли? Хайде, Мишел! Показа ли ти мощите на света Магдалина? Това е странното!
— Нямаше време. Не знаех, че са там.
— А защо според теб базиликата се казва Света Магдалина! Мнозина твърдят, че там е погребана жената, станала първият свидетел на възкръсването на Исус, но от един-два века тази чест се оспорва от църквата Света Магдалина в Сент Максимен, Прованс. Днес мощите са зад решетка в криптата и обикновено са едно от нещата, с които отец Пиер се хвали най-много.
— Значи иди, та разбери на кого са тия кости!
Летисия стисна зъби. Ако нещо я дразнеше у бившия й съпруг, то това беше пренебрежението, с което той се отнасяше към всеки разговор, свързан с историята.
— Виж, Мишел — кипна тя, — не знам какво проучваш за CNES и защо бягаш от Монри, но ако проучването ти е свързано със Средновековието, трябва да свикнеш с едно нещо: за онова време не е било важно дали събитията, които се разказват, са исторически верни или не, важен е бил символът, скрит в тях.