Д’Анже не чу шума от счупените дъски на плевника на стотина крачки зад себе си.
Но Родриго се уплаши. Не беше изпитвал подобно нещо; усети някакъв гъдел, който плъзна за секунди по цялото му тяло и замъгли погледа му. Трепереше. Задъхваше се, сърцето му се разтуптя силно. „Нещо — помисли си, мъчейки се да намери думите — не е наред“. Сякаш милион мравки лазеха по краката му и острите им крачета оставяха белези по кожата му.
Първо се изплаши; надигна се с един скок и започна да се отърсва, мислейки, че Дяволът се е вселил в него. После, тъй като гъделът продължи, се просна отново по гръб на покрива, дишайки дълбоко и мъчейки се да подреди мислите си. Докосна с ръка челото си и разбра, че е потно.
Най-старият от тамплиерите беше влязъл в храма и не можеше да го види. Ами ако потърси помощ? Но от кого? От стражата, пазеща плочите ли?
Зареял поглед в оловното небе, Родриго потръпна. „Мравките“, които хапеха краката му, идваха от църквата и го „дърпаха“ натам. Какво беше това? Внезапно осъзна, че причината не е в него, а зад абатската църква, но не знаеше защо!
В този пристъп имаше и нещо още по-лошо: злото — каквото и да беше то — го „викаше“ в храма. „Бързай — причу му се, — че няма да стигнеш навреме“.
Арагонецът не устоя дълго. Кротък като плахо агне, се надигна на прогнилия покрив, скочи и се отправи към църквата. Какво беше това чудо, което го заставяше да напусне така глупаво скривалището си, избрано толкова внимателно? Откъде идеше тоя кураж да направи всичко възможно, само и само да проникне в едно място, пазено от въоръжените до зъби хора на граф Хуго? Подчинявайки се на гласа, който го водеше, Родриго мина пред талигите на кръстоносците и влезе решително в притвора.
Статуите му се усмихваха.
Щом прекрачи прага, разбра, че е на прав път. Силният сърбеж, обхванал цялото му тяло, започна да стихва като лош спомен. Усещаше само непрекъснато туптене в ушите, на което волята му все още се подчиняваше. Но, изглежда, това не ставаше само с него. В църквата край абсидата, в онази магическа точка, която за древните хора представляваше небесния свод, на фона на сивия камък се открояваха белите силуети на Андре дьо Монбар, Гондмар д’Англюр, Годфроа дьо Сент Омер и на достопочтения Фулк д’Анже, когото познаваше добре, защото го беше следил отблизо.
Никой от тях не помръдваше. Потънали в снежнобелите си пелерини, обути в ботуши с твърд връх, тамплиерите сякаш чакаха някаква заповед и дори не трепваха.
Молеха ли се?
Родриго не се и опита да разбере. Четиримата — по-точно петимата — стояха там, застинали като статуи, и чакаха „нещо“. Шпионинът мълчеше като тях и също като тях запуши ушите си с ръце, за да заглуши острия звук, който идваше сякаш точно изпод сводестия таван.
Скоро неизбежното се случи. Най-неочаквано точно в центъра, сред тамплиерите, се появи стълб светлина. Блестяща, ослепителна и бяла като луната, тази пулсираща светлина изникна от пода и се устреми към дървения таван. Сияеше като огън, но за разлика от него, огненият стълб беше компактен, сякаш солиден.
— „А славата Господня навръх планината изглеждаше пред очите на Израилевите синове като огън, който изпояжда“ прошепна старият Фулк немощно, цитирайки глава 24 от Изход. Той също сякаш беше в транс. После продължи: „Мойсей влезе всред облака и възлезе на планината; и стоя Мойсей на планината четирийсет дена и четирийсет нощи“.
— „Направете ковчег от дърво ситим“ — поде с груб глас Андре след последната фраза на своя другар.
— „Направи също и очистилище от чисто злато“ — продължи Фулк.
— „И направи трапеза от дърво ситим, два лакти дълга“ присъедини се мигом Гондмар, цитирайки глава 25 от Изход.
— „И направи светилник от чисто злато“ — нямаше как да не се обади накрая и Годфроа дьо Сент Омер.
Четиримата изричаха фразите един през друг и така с всеки нов стих стълбът ставаше все по-мощен. Скоро жуженето и техният шепот се сляха в едно, а сивите камъни по абсидата започнаха да губят твърдостта си. Сякаш изведнъж се размекнаха като огромни парчета восък, който всеки момент щеше да се разтопи. И както изглежда, „това“ каквото и да бе то, едва започваше.
Междувременно Родриго бе зареял поглед в центъра на огнената колона; тя беше като слънце, което не изгаря очите. Във всеки случай светлината не бе съвсем бяла. По оста на стълба се провиждаше едва-едва нещо като кръст, набразден с виещи се пътища, които се въртяха в една посока, както водовъртежите в реките. И в стълба се оформи лабиринт, от който скоро изникнаха три сенки, приличащи смътно на човешки.