Фигурите се отразиха в зениците му и уголемявайки се все повече и повече, се приближиха и закриха по ширина светлия стълб, пулсиращ пред него. С разширени зеници и зачервени очи, без да мига, Родриго зачака. Не можеше нито да трепне, ни да продума и дори не усещаше твърдата каменна настилка под меките си кожени обуща.
После се чу гръм. Беше силен. Кънтящ. Неудържим.
Цялата църква се разтресе и Родриго, който бе в средата на абсидата, усети как мощната вълна го блъска в гърдите. Никога не бе изпитвал подобно нещо. Останал без дъх, успя да забележи — доколкото беше в съзнание — как тежкото му тяло полита назад с невиждана сила. И Дяволът да го бе шамаросал, нямаше да се чувства така крехък, както в този миг.
След секунда, запратен сред столовете в храма и целият натъртен, „шпионинът“ успя да надигне глава и да стане свидетел на сцена, която нямаше да забрави никога.
Обвити в нежна портокалова светлина, три фигури — две на млади мъже, единият, от които с пелерината на тамплиерите, и един старец със сива коса в окаян вид — бяха избълвани от стълба и паднаха в несвяст още щом прекосиха този „праг“.
Сиянието им не изчезна веднага. Проснати като мъртви на пода, те още излъчваха портокалов блясък, който постепенно гаснеше. Андре дьо Монбар се обади пръв.
— Но това е Жан от Авалон! — викна той.
— И Глук, друидът! — добави Гондмар, който отвори очи, сякаш събудил се от дълбок сън.
В началото никой не забеляза Родриго, докато гигантът Сент Омер — заедно с Глук, Филип и Жан, изправени на една от дървените пейки до абсидата — не впери поглед в него.
— Кой е тоя? — изръмжа той.
Родриго, малко замаян от удара, опита да се надигне и да обясни, но не успя да продума.
СЕВЕРНИЯТ ПОРТИК
Мишел остави колата на паркинга в Орлеан и до Шартр се качи в БМВ-то на Летисия. И двамата знаеха какво ги очаква: приятно провинциално градче, чийто живот от цели девет века се въртеше около прочутата бира и около една уникална сграда — прекрасната готическа катедрала, дело на неизвестен архитект с удивителен новаторски гений.
Стигнаха по-бързо, отколкото очакваха, и като зърнаха острите върхове на храма, се успокоиха, оставиха колата на най-близкия до центъра паркинг и си позволиха по един вкусен рамстек с рошфор по 88 франка. Кафе дьо ла Серпант беше идеалното убежище за „изследваните“ на катедрали. Поне така им казаха в малкото туристическо бюро в града.
Докато обядваха, Летисия и Мишел поглеждаха непрекъснато великолепния южен портик на храма. По предните колони от двете страни на красивия и изящен притвор се виждаха някои герои от Новия завет, а на централния фронтон имаше прекрасен релеф на Страшния съд. Но всъщност тази скулптурна група беше само малка част от изваяните почти четири хиляди сцени, красящи храма, и петте хиляди персонажи по витражите.
Интересното е, че и една от най-известните статуи се намираше над южния портик, вградена в странен решетест прозорец. Това бе скулптурата на Исус — прав, държащ в лявата си ръка книга, затворена с три печата, и стъпил върху главите съответно на дракон и на лъв. Покровител на катедралата.
— Имаш ли представа какво значи това? — запита инженерът, като видя снимката в менюто на ресторанта.
— Боже мой! — изсмя се Летисия. — Нали не ме изпитваш пак?
Светлите й очи го гледаха с нежност, която той почти бе забравил. А усмивката блестеше сред симпатичните лунички по лицето й.
— Всъщност става въпрос за доста двусмислен символизъм — отвърна най-сетне тя, отпивайки от ментовия чай. Нещо като „печат“, като знак по някои от главните готически катедрали от този период.
— Печат ли?
— Да. Нещо като анаграма на прочутата фраза на Христос: „Никой не ще влезе в Царството небесно, ако не чрез мен“, в която Исус играе ролята на Звездна врата.
— Звездна врата? А фигурите под краката му? Имат ли нещо общо с това? — запита Мишел, сочейки фигурите в основата.
— Не, не, разбира се — отвърна тя. — От една страна, скулптурата представлява победата на Христос над силите на злото, изобразени в краката му. Но предвид това, че на другите два портика — Кралския и северния — има ясни астрологически символи, то Лъвът и Драконът може да са препратка към някои астрологически ери, приключили с появата на Христос.
— И които са тия ери?
— Ерата на Лъва е била около 10 000-ата година преди нашата ера, а на Дракона, за народите от Изтока, съвпада приблизително с тази на Тигъра.
Мишел вдигна вежди, както само той можеше.
— А книгата, която държи? — запита.
— Може да е Библията или Откровението със Страшния съд, изобразен на горната сцена.