Тези дни не остана и един слуга на графа, на когото да не се зловидят привилегиите на абата на Клерво. В крайна сметка точно рицарите на служба при този монах бяха видели всичко с очите си и надлежно му бяха докладвали.
Хората бяха познали. Тамплиерите наистина разказаха подробно на абата на Клерво как другарят им бил избълван от някакво пъклено чудовище. Някакво невидимо същество, което навярно бе открило между зъбите си тялото на този благочестив християнин. Те разказаха подробно, разбира се, и за двамата мъже с него, за които също се правеха какви ли не залози, от невероятни по-невероятни.
Бернар, който беше сдържан и наблюдателен духовник, се изненада, че на това място се бяха случили толкова много необикновени събития. Затуй, без да се мае, побърза да посети начаса Жан и неговия оръженосец. И добре направи.
Всъщност на Филип успя да даде само последно причастие вечерта след завръщането му и да заповяда тленните му останки да бъдат погребани веднага. Тялото му, слабо и осакатено, буквално бе покрито с рани; той почти нямаше коса, а тази, която му бе останала, беше белезникава и се чупеше. Освен това устните и върховете на пръстите му бяха съвсем посинели — като на жестоко изтезаван затворник. Мъчеше го и нещо като проказа, от която не можеше да диша и да движи краката си.
Не успя изобщо да продума. Дори не отвори очи. И затова когато най-сетне издъхна, прегърнал все още меча на господаря си, всички помислиха, че Господ се е смилил над него и му е спестил страданията, които щяха да бъдат още по-големи, ако се свестеше. За тази дяволска напаст сякаш нямаше лек.
Покрусен, абатът посети в килията му и затворника, заловен от тамплиерите в църквата Света Богородица. На воините се бе сторило подозрително, че стои там прав и наблюдава фантастичното завръщане на Жан от Авалон, без дори да трепне или да падне на колене пред чудото. Сякаш някакъв дух шегобиец бе обладал този нещастник и го бе довлякъл в църквата само за да му създаде проблеми. По-късно, посъвзел се, затворникът заяви, че се казва Родриго и е арагонец, а след един-два ужасни разпита в ръцете на гиганта Сент Омер призна дори, че е наемник на орлеанския епископ и е следил отблизо кервана на тамплиерите, дошъл от Светите земи.
Беше голяма изненада.
Бернар говори с него почти час. Нареди да му свалят оковите и да му дадат храна. И така затворникът, седнал с паницата с варено месо, слушаше този благочестив монах, който се мъчеше да спечели доверието му, уверявайки го, че всички грехове ще му бъдат простени, ако признае защо е тук.
Но Бернар не научи много от чужденеца. Поклонник от Компостела, избягал от господаря си в Монсон, скитник по природа, този човек призна, че е претършувал талигите, но не разбрал какви са ония многобройни плочици с надписи.
— Казахте ли за тези плочи на орлеанския епископ? — запита го абатът.
— Да, казах му.
— А той какво ви отговори?
— Ами не помня.
— И не ви ли заповяда още нещо?
— Да. Нареди ми да не ги изпускам от поглед.
И накрая, още същия ден, белият монах бе заведен в малко жилище, намиращо се на три преки от църквата. Там едно местно семейство бе дало щедър подслон на третия от „завърналите се“ в Шартр. Всички, които го бяха видели преди него, го уверяваха, че бил голям чудак. Бил облечен в опърпана риза и се държал наистина много странно. Казаха, че можел да говори на толкова езици, та се разбирал дори с дърветата от градината на това семейство.
Та така Бернар, придружен от двама монаси, отиде и в дома на Кристиан ковача. Жена му и двамата му синове току-що се бяха навечеряли, а гостът им се бе прибрал вече в стаята си, както казал — да се усамоти за молитва.
Жената на Кристиан — бретонка с дебели бедра и широка усмивка, им каза, че старецът се съвзел много бързо от пътуването, но се оплака, че бил с мрачен нрав и почти не говорел. Както цял Шартр, така и семейството на ковача гореше от нетърпение да узнае какво точно е станало в църквата Света Богородица. Нямаше съмнение, че е чудо, но какво? Старецът не им казал.
Като мина през ковачницата и влезе в жилището, Бернар благослови семейството и помоли да го оставят насаме с чужденеца. Кристиан се подчини. И така, разбрал коя стая в къщата служи и за килия, и за спалня на госта, той се отправи към нея, като помоли придружаващите го монаси да не ги безпокоят.
Стаята — ако можеше да се нарече така — бе част от конюшнята, преградена с дъсчена стена и разчистена, за да се отвори място за сламеника и импровизираната маса, върху която стояха разни стъкленици с грижливо налепени етикети.