— Всичко ще бъде наред — заяви той и настоя лично да ги изпрати до покоите им на долния етаж.
Майеле и Парменио бяха настанени в една стая, която щяха да споделят. Спалнята на Дьо Пайен бе малка, удобна и добре наредена. Сетне, щом се увериха, че багажът им бе донесен, те навестиха провансалците, които като всички войници се бяха устроили като у дома си — седяха навън, изули ботуши, облегнати на стената, и се наслаждаваха на слънцето и свежия въздух, споделяйки кана вино. В отговор на въпроса, който Майеле отправи, Утама рече, че според него пиенето на вино не било в разрез с учението на пророка. След това той помоли гостите си да забравят за мисията си и ги покани да разгледат замъка заедно с него. Дьо Пайен предположи, че разходката щеше да има за цел да онагледи мощта на домакините. Ала в края на краищата той и спътниците му останаха силно впечатлени. Хедад бе крепост, построена на стръмен рид, а нейните стени и кули бяха трудно преодолими и се издигаха във всички посоки. Прясната вода се добиваше от подземни потоци и извори, и бе достатъчна за напояването на просторните градини, както и за скрития рай, който лежеше зад стената на един от външните площади. Замъкът бе добре запасен с оръжия, балисти, катапулти и останалите съоръжения, необходими за отблъскване на обсада. Ковачниците, работилниците за метали и лечебницата, както и конюшните и складовете, бяха добре поддържани. Парменио разпита Утама за отличната осведоменост на Низам относно делата извън стените на твърдината. Асасинът плесна весело с ръце и ги заведе при клетките в гълъбарника, където им обясни как тези „въздушни коне“ пренасят послания в малки тръбички, прикрепени към крачетата им. Едмънд и другарите му знаеха за този начин за узнаване на новости и бяха пълни с въпроси. Утама просто сви рамене и обясни, че инстинктите на птиците им помагали да стигат, закъдето били тръгнали.
— Разбира се — той се потупа по носа28, — това означава, че ние трябва да притежаваме места из равнините, които те познават, тайни места, ала — той вдигна ръце, — като изключим това и заплахата от ястреби, птиците летят в правилната посока право към целта. Позволете да ви известя — Утама застана с ръце на кръста, — че крал Балдуин III развя знамената си и обяви война. Призова всички франки да се включат в обсадата на Аскалон. О, да — продължи той, развеселен от изненадата им, — Аскалон — Мостът на Сирия, Южният ключ към Йерусалим, Пристанището за Египет, под обсада е.
— Изглеждаш доволен — заключи Дьо Пайен.
— Разбира се. Ако Аскалон падне, влиянието на египетските еретици ще отслабне…
— Баща ти… — Едмънд отведе Утама настрана от разпаления разговор, който Майеле и Парменио бяха подхванали, след като бяха научили новините. — Гледа ме, сякаш ме познава. Не като приятел.
— Като враг ли? — издума бързо Утама. — Ти си точно такъв. Както казвате вие, франките: usque ad mortem — до смърт — той извади камата си, бързо и заплашително. — Стържещият звук привлече вниманието на Майеле и Парменио, които забързаха към тях. Дьо Пайен отстъпи, ала Утама му подаде ножа и рече: — Погледни, тамплиере, погледни в метала и виж лицето си! — Едмънд така и направи — гладката стомана беше като огледало, което леко изкривяваше чертите му. — Очите — асасинът се обърна към Майеле и Парменио — дълбоко разположени и светлозелени. Черната коса със сивкави кичури. Лицето — тъмно, строго и брадато, хлътнатините в бузите. Воин, навярно аскет, мъж, който не е сигурен в себе си. Баща ми вероятно забелязва всичко това, но той най-вече вижда лицето на Дьо Пайен — своя смъртен враг.
Тамплиерът отпусна ръката с камата, после бързо завъртя оръжието, така че Утама да може да го хване за дръжката. Асасинът го прибра в ножницата и пристъпи нататък.