Едмънд дьо Пайен също се бе включил в обсадата. Той седеше под сянката на кожения навес пред входа на шатрата, която споделяше с Майеле и Парменио. Беше облечен в проста бяла ленена дреха, до него стоеше мях с вода от близкия извор, а той самият мрачно наблюдаваше няколкото изпосталели черни кози, подкарани към кошарите им. Прашната мъгла висеше жълтеникава във въздуха, заглушаваше звуците и покриваше всичко с тънък слой бляскав пясък. Дьо Пайен взе меха с водата и отпи, докато си припомняше срещата си с Дьо Трамле. Великият магистър ги бе приел в дълбините на синята си шатра. Едва ли не бе изтръгнал от ръцете им запечатаните писма, пратени от асасините, преди да изслуша напрегнато разказите на Дьо Пайен и спътниците му. Лъщящото му червендалесто лице бе грейнало в усмивка, когато отвори ковчежето и зърна драгоценните камъни, струпани вътре. Беше доволен, ала криеше и някакво раздразнение, така поне си бе помислил Дьо Пайен, като че ли мисията им в Хедад не бе постигнала всичко, което великият магистър бе желал. По време на срещата им Дьо Трамле не го бе погледнал право в очите, като че погълнат в мисли за писмото, което Низам му бе пратил. Едмънд внимателно бе наблюдавал двамата си спътници. Те не подозираха за срещата му с халифа, а и той сам бе настоял да не разкриват онова, което бяха научили в Хедад за Уокън и кръвната вражда между асасините и семейство Дьо Пайен. Майеле и Парменио се бяха съгласили.
След като донесоха вестите, те бяха освободени, настанени в тази шатра и им бе заповядано да чакат следващата атака. Това се бе случило преди пет дни. Мълвата, че предстои цялостно нападение, се ширеше навсякъде. Малко след деветия час32, когато дневната жега бе започнала да намалява, Дьо Пайен, Майеле и Парменио получиха повеля да се включат в първия отряд. Едмънд развърза кесийката, която висеше на връв около врата му, и извади пергамента, който Низам му бе поверил. Разгледа спретнато изписаните цифри — посланието бе скрито от код, който той не можеше да разгадае, поне все още не. Почеса потната си буза и обузда раздразнението си, когато някакъв паж, мръсен и разчорлен, завика на кученцето, с което се бе сприятелил. Едмънд остави настрана пергамента и се взря в движещата се жълта мъгла, стомахът му се свиваше и се бунтуваше от възбуда. Вече почти цяла седмица бе в лагера, ала продължаваше да го мъчи безпокойство. Примири се, че удобното ежедневие, което си бе създал, часовете на деня, редящи се със задълженията му на тамплиер, сега бе прокъсано като овехтял гоблен. Трябваше да разпита Дьо Трамле, ала как? Към кого можеше да се обърне? С пристигането си в лагера бе узнал за внезапната кончина на Тръсел. Великият герой бе заболял от треска и си бе отишъл за един ден. Дьо Пайен, чието съзнание бе измъчвано от съмнения, се питаше дали смъртта на стареца е била естествена.
— Време е!
Едмънд погледна нагоре, засенчвайки очи. Парменио и Майеле стояха изправени пред него и го гледаха.
— Време е! — Майеле го потупа по рамото.
Дьо Пайен се присъедини към тях в шатрата. Сложи си наколенниците и ризницата, прехвърли през рамо войнишкия си колан, нахлупи на главата си островърхия шлем и вдигна ромбовидния си щит. Изплакна уста с глътка вода, докато чакаше Майеле и Парменио. След като се приготви, той прошепна молитва за закрила, после и тримата напуснаха шатрата и влязоха в основния лагер.