— И? — попита Дьо Пайен.
— Много малко открих — Беосис сви рамене. — Хенри Уокън е роден и отгледан в имението Борли в Есекс. Родителите му починали, когато бил малък, и имението било поставено под опека. Когато пораснал достатъчно, Уокън също служил при Мандевил. По-късно предал имението си на нашия орден, към който бе търсил път. Аз го приех. За кратък период бе послушник в Лондон, сетне помоли да бъде пратен в Светите земи.
— Какъв човек беше той? — попита Парменио.
— Набожен, отдаден, добър рицар, но потаен — Беосис вдигна рамене. — Със сигурност не бе сплетник или пък бъбривец.
— Такъв бе и в Светите земи — обади се Берингтън. — Уокън бе затворен в себе си. Е, хранеше се в нашата трапезария — сигурно си го срещал, Майеле.
— Да, няколко пъти. Не се набиваше на очи — Майеле се усмихна. — Не и ако сам не пожелаеше да бъде забелязан. Среден на ръст, русокос, доколкото си спомням, с изключително сини очи, можеше да бъде приятен и любезен, ала много малко съм говорил с него. — Филип направи гримаса. — Знаех, че е от Есекс, че за кратко се е сражавал в гражданската война, ала повечето английски рицари са го правили.
— Ами ти, Дьо Пайен? — попита Монбар. — Ти познаваше ли го?
Едмънд поклати глава:
— Не, милорд. Преминах кратко обучение в Йерусалим и околностите, преди да бъда пратен в Белия замък.
Монбар кимна, посочи към Берингтън и рече:
— Продължавай.
— Уокън продължи да настоява, че бил невинен, ала доказателствата срещу него бяха неоспорими. Господарят Трамле реши, че аз трябва да го съпроводя заедно с двама сержанти до пристанището в Триполи и там да се качим на кораб за Англия.
— Ами Ерикто? — заговори Парменио. — Какво стана с нея?
Монбар разпери ръце.
— В Свещения град бе извършено претърсване. Изглежда, тя бе изчезнала, макар че според мълвите все още се криела в Йерусалим.
Дьо Пайен си спомни страшната фигура, която бе зърнал при отпътуването от Йерусалим към Хедад, ала реши да замълчи сега, както щеше да постъпва и занапред.
— И така, ние напуснахме града — продължи Берингтън — и потеглихме през Йорданската долина към крайбрежието. Стигнахме до Кладенеца на Иаков38, на изток от Наблус. Възнамерявах да продължим пътуването през Самария и да лагеруваме близо до гроба на свети Йоан Кръстител39. Уокън се бе променил. Вече не се държеше като невинен. Започна да прави намеци, че обвиненията са основателни. Не съм съвсем сигурен дали не се хвалеше. Каза, че питае дълбока ненавист срещу крал Стивън и че се надява, когато се завърне в Англия, да има възможност да излее омразата си върху самия крал.
— Какво? — Парменио се отблъсна от масата.
— Така твърдеше — заяви Берингтън. — Че таи омраза, че има кръвна вражда с крал Стивън. Твърдеше, че Орденът няма да го възпре. Че ще бъде освободен, обвиненията — оттеглени, че после той и други имали сметки за уреждане.
— Защо — попита Дьо Пайен. — Защо се е променил Уокън? Ти казваш, че първоначално защитавал невинността си.
— Не знам — отвърна Берингтън и прехапа крайчеца на устната си, — обаче размишлявах. В Йерусалим той може би е вярвал, че ще успее да опровергае обвиненията, но когато го оковаха във вериги, за да отплава на кораб за Англия, явно е осъзнал, че подобни протести няма да му помогнат. Изглеждаше уверен, сигурен и доста безочлив. Не спомена никого другиго, ала, разбира се, вероятно е имал свои съмишленици в града. И така ние с един рицар тамплиер и двама сержанти — Берингтън разпери ръце — мислехме, че никой бандит не би дръзнал да застраши пътуването ни. Още повече че минавахме и покрай аванпостове и можехме да повикаме помощ.
— Нападнали са ви? — попита Майеле.
— Късно през нощта — отвърна Ричард. — В един оазис близо до Кладенеца на Иаков. Бях сложил постови. Уверих се, че Уокън е все така здраво окован във веригите. Само Бог знае истината, ала тъкмо преди зазоряване ни нападнаха, бяха около двайсетина. Бяха се промъкнали в лагера, не съм убеден дали някой от сержантите не е бил подкупен. Ръкопашната схватка, която последва, бе кървава и свирепа. Аз не отстъпвах, ала нападателите ни бяха добре въоръжени с лъкове, копия, пики и боздугани. Сержантите, без значение кому бяха предани, бяха убити. Опитах се да се добера до Уокън. Знаех, че набегът има за цел да го освободят. Щях да го убия още тогава, на място, ала когато стигнах там, той вече бе изчезнал. Скрих се, а нападателите се оттеглиха. Бях целият в синини и рани. Когато слънцето се показа, открих, че всичките ни запаси и коне бяха отмъкнати. Така погиват могъщите — прошепна той. — Няколко часа преди това бях рицар тамплиер, въоръжен, с броня, яхнал добър боен кон; сега нямах нищо, бях облечен само с ризата си. Не можех да остана там. Направих каквото можах за мъртвите и тръгнах пеш. По-късно същия ден бях нападнат от пустинни скиталци. Скоро те осъзнаха кого са заловили. — Берингтън сви рамене. — Бях предаван от ръка на ръка. Молих ги да ми позволят да пиша на нашия велик магистър в Йерусалим, казвах им, че той ще ме откупи, ала те отказваха. Бях доведен в Аскалон и затворен като роб. Тогава реших да избягам. Скрих се в града, опитвайки се да измисля какво да правя оттук нататък. Отчаяно исках да се върна в Йерусалим — той отново вдигна рамене. — И тогава дочутите от мен слухове се оказаха верни. Крал Балдуин настъпваше към Аскалон. Градът бе обсаден — Ричард кимна към Дьо Пайен. — Нямах друг избор, освен да правя онова, което сте правили и вие — криех се в бедняшките квартали, потулвах се и се молех да дойде избавление.
38
Смята се, че кладенецът е изкопан от самия Иаков. Според евангелието на Йоан тъкмо при този кладенец Иисус срещнал самарянката, която помолил за вода (Йоан 4:6-7). Град Наблус, който се намира в областта Самария, в древността е бил наричан Сихар. — Бел.прев.
39
По заповед на Ирод главата на Йоан Кръстител била отсечена и погребана отделно от тялото, защото враговете му се страхували от възкръсването на пророка. Според вярванията ученици погребали тялото на Предтеча в областта Самария. — Бел.прев.