— Милейди, извини ме.
— Все мечтаеш — тя се повдигна на пръсти и потупа бузата му с ръка, облечена в ръкавица. — Господарят Беосис и брат ми ме пратиха. Ти не си част от тази война, Едмънд. Орденът на тамплиерите няма да се намесва.
— Ние сме замесени — отвърна й Дьо Пайен, — просто защото сме тук. Трябваше да се уверя, ала в действителност войната тук не е различна от войната другаде. Както и да е — той опита да се разведри, — защо пратиха дама?
— Защото исках да дойда, а имам и придружител — винаги бдителния Майеле — закачливо додаде тя. — Той ни очаква.
Дьо Пайен отведе коня си от конюшнята, уви юздите около ръката си и поведе животното под временната порта над зловонния ров и надолу по склона, където Майеле седеше отпуснато на седлото си, а зад него жребецът на Изабела хрупаше тревата. Последваха обичайните закачки и задевки, докато Едмънд помагаше на Изабела да се настани в седлото, преди сам да яхне своя кон, докато Майеле му изреждаше вестите. Господарят Беосис, когото Майеле тайно наричаше „Жабока“, ги бе повикал да се явят в трапезарията на приората Уолингфорд. Изглежда крал Стивън, неговият син — Юстъс — и двамата най-видни кралски съветници — Хенри Мърдак, архиепископ на Йорк, и Саймън дьо Санлис, граф на Нортхемптън — щяха да се присъединят към тях за богато пиршество, което в момента се подготвяше в кухните на приората.
— Негова светлост кралят — Майеле направи присмехулен жест с ръка — иска да ни разпита и, предполагам, да намери отговори на някои от въпросите си. Които ние няма да можем да му осигурим.
Дьо Пайен слушаше с половин ухо язвителните коментари на Филип по отношение на притесненията на Жабока. Не бяха имали много възможности да размишляват по време на тежкото си пътешествие. Беосис бе погълнат от страховете си, че Уокън е пристигнал в Англия и вече осъществява злите си намерения. Всъщност въпреки тяхното бързо, разтърсило костите им плаване с платнохода, с който бяха стигнало до Дувър, те не бяха открили нищо за злосторника, когото преследваха. Управителите и надзирателите на пристанището в Дувър не откриха в записките си никакъв Уокън, който да е влизал в кралството. Беосис бе ползвал влиянието си и беше разпратил писма и до други пристанища и пристани. Бяха чакали отговорите в Дувър, докато всички се възстановяваха от пресичането на Тесните морета40 — ужасяващо преживяване. Лятна буря бе раздвижила талазите, бе въртяла кораба и бе карала дървенията му да скърца и ръмжи в протест. Когато слязоха на брега, те отседнаха, за да се отморят, в пилигримската гостилница „Добрият самарянин“, да изсушат вещите си, да се нахранят и да наемат коне. Липсата на вести за Уокън ги потисна, ала Беосис гордо обяви, че сега, след като вече се бе завърнал на своя, тамплиерска територия в Англия, имал власт над малките братства из кралството, а пък главната прецептория41 била приютена в ограденото с ров укрепено имение на Храма в енорията на църквата „Сейнт Андрю“, в Холбърн, северно от Темза. Бяха разпратени и вестоносци до Лондон и други местности, които търсеха за новини относно Уокън. Отговорите пристигнаха, след като групата им бе отпътувала от Дувър с намерението да се срещне с крал Стивън колкото беше възможно по-скоро. Никой не споменаваше мъжа, когото диреха. Това само засили тревогата на Беосис, докато останалите бяха погълнати от събитията, случващи се около тях.
Гражданската война между крал Стивън и неговия родственик — Хенри Фицемпрес — се ожесточаваше и всеки от тях се стремеше да въвлече противника си в битка и да го разгроми напълно. Стивън бе решил да нападне крепостта на Фицемпрес в Уолингфорд — стратегическа твърдина, контролираща както Темза, така и основните пътища, минаващи през кралството. Бе наложил обсада, бе построил замъка Гифорд, за да блокира всички друмове, с надеждата да провокира Хенри да тръгне към Уолингфорд, за да разгроми обсадата, и по този начин да реши нещата чрез битка.
— Уморени войници, които се дебнат един друг — така Майеле описваше враждата им.
Признаците на войната бяха очевидни по време на пътуването им на север: опожарени села, изоставени нивя и жестоки банди от въоръжени мъже, които тихомълком изчезваха при вида на различните знамена и флагове на Храма. Войски се тътреха по пътищата, бойни коли и обсадни машини тракаха зад тях. Черни колони дим омърсяваха синьото небе. Далечни червеникави зарева на просветващи пожари осветяваха мрака на нощта. Ешафодите и бесилките бяха обичайна гледка и добре накичени с гниещи тела. И въпреки това Дьо Пайен бе истински запленен от необичайния нов пейзаж — благословено прохладно облекчение след гъмжащата от мухи и винаги изпепеляваща жега на Светите земи. Берингтън и Майеле се радваха, че си бяха у дома, и се веселяха като поклонници, достигнали избраното от тях свещено място. Парменио, към когото Дьо Пайен оставаше подозрителен, се държеше като удивен пътешественик, макар че от време на време генуезецът допускаше грешки, изпускаше по някоя дума, която караше Едмънд да се чуди дали той и преди не бе посещавал тази земя на мъглите. Колкото до всичко останало, Дьо Пайен тайно се любуваше на прохладния мрак, на рязката смяна на слънчевото време с дъждовно, на облаците, които се носеха из небето над ширналите се поля в кафяво и златисто, на пълните с риба бистри потоци, на лесовете и горите, простиращи се като зелен океан към далечния хоризонт.