— Ти потресе земята, разби я…44 — припяваха монасите.
Да, Уокън несъмнено бе потресъл покоя на ордена. Дьо Пайен и Майеле не се бяха справили със закрилата на граф Реймон, а Трамле не бе имал друг избор, освен да ги проводи в Хедад, за да разкрият дали наистина бе възможно асасините да са замесени. Именно те бяха логичните пратеници. И двамата бяха станали свидетели на смъртта на граф Реймон, а и присъствието на Дьо Пайен щеше да бъде израз на почит по отношение на Низам, който имаше особена връзка с основателя на ордена. Това важеше и за изпращането им в Триполи: отново бе разбираем жест на уважение по отношение на графа, а Майеле може би щеше да разпознае сънародника си.
— И ни напои с омайно вино…45
Пайен се усмихна сам на себе си. Може би собственото му объркване щеше да намалее. Присъствието му в Триполи навярно беше целяло възпирането на заговорниците. Нима те биха опитали да нападнат франкски лорд, закрилян от тамплиери, един от които бе наследник на рода Дьо Пайен? Както се бе оказало, това бе грешка.
— Слава на Отца, и Сина, и Светия Дух! — припяха монасите.
„Ами останалата част от заговора?“ — зачуди се Едмънд. Берингтън бил заловен и се оказал в Аскалон. Бил е отговорен за Уокън, обяснимо бе да го пратят обратно в Англия заедно с Беосис, за да издири Уокън; логично бе и Дьо Пайен и Майеле да го придружат. Майеле бе англичанин, докато — отново — името на Едмънд бе начин да се изрази пред английската корона сериозното отношение на тамплиерите към така създалите се обстоятелства.
— О, Боже, нападнаха светия Твой храм — изпяха братята.
Сега монашеският хор премина към следващия псалм, ала Дьо Пайен остана изгубен в мислите си, втренчен в резбования образ на див човек46, обгърнат в шума — удивителен лик на върха на една колона срещу него. Едмънд реши да загърби миналото и да се съсредоточи върху събитията от настоящето. Първо, къде бяха Уокън и вещицата Ерикто? Все още не бяха открили доказателство за появата им в Англия. Второ, потайният генуезец Тиери Парменио — кой бе той в действителност? Защо се бе появил в Триполи? Защо Трамле му се бе доверявал толкова много?
— Проляха кръвта им като вода около Йерусалим — припя псалмочетецът, — и нямаше кой да ги погребе.47
Дьо Пайен си спомни за Йерусалим и мъка бързо стегна гърдите му. Почувства се виновен пред Трамле. Великият магистър беше както глупав, така и самонадеян, ала нямаше никакво доказателство за предателство. Още повече че Трамле се бе доверявал на Парменио, така че защо и той да не го направи? И най-сетне — тайния код — защо му го бяха дали? Защо Низам толкова силно бе пожелал да му каже нещо, но го бе прикрил по такъв начин, че той да не може да си го преведе? Едмънд се огледа. Свещта в големия бронзов свещник на входа за хора привлече погледа му. Рицарят бързо се прекръсти и коленичи. Пламъкът показваше, че скоро камбанните удари щяха да известят настъпването на следващия час. Беше време да си тръгва.
Трапезарията на приората — продълговато варосано помещение с огромни черни разпятия, висящи по стените — бе празнично наредена. Меки рогозки, наръсени с билки, покриваха пода. Дървените маси бяха покрити с тежки бели покривки, а изваяна от сребро статуетка на Девата и Младенеца бе поставена в средата. Приорът бе извадил най-хубавите съдове на приората. Бакърени кутии за билки, поставени под прозорците, пръскаха топъл аромат. Крал Стивън, с бледо слабо лице под гъстата червена коса, зелени очи с постоянно примигващи клепачи често приглаждаше с пръсти добре подстриганите си мустаци и брада, бе пристигнал без особена тържественост. Той бе свалил леката си броня и я бе хвърлил на усмихнат оръженосец, а после се протегна и прозя, преди шумно да измие ръцете и лицето си в предложената купа с розова вода. Юстъс — синът му, който бе облечен по подобен начин, бе одрал кожата на баща си, но бе по-свъсен и сдържан. Истински безмилостен мъж, помисли си Дьо Пайен, издаваха го устните — долната леко издадена напред — и с винаги присвити очи, сякаш принцът преценяваше всичко, което виждаше или чуваше. Най-видният духовник на краля — Хенри Мърдак, архиепископ на Йорк, бе гладко избръснат, със сивкаво лице и черна коса, прилежно подстригана на тонзура. Беше облечен в белите одежди на цистериански монах, около закръгления му корем бе завързан сребрист шнур с пискюли, а на краката си носеше черни сандали. Саймън дьо Санлис, граф на Нортхемптън и главен съветник на краля, бе белокос брадат мъж с открито войнишко лице, покрито с бръчки, и очи, зачервени от пушека на обсадните огньове. Когато пристигна, той веднага извика да му се донесе вино и, след като това не стана достатъчно бързо, грабна един бокал от някакъв поднос в нишата на прозореца и го пресуши — жълтеникави капчици оросиха мустаците и брадата му, както и обшитата му със злато туника.
46
Дивите хора са митологични същества, които според вярванията живеели в затънтени местности далече от цивилизацията. Познати са на почти всички народи и техните легенди. Често се появявали във фолклора и произведенията на изкуството на средновековна Европа. — Бел.прев.