— Мандевил бе досущ като ездача на сивия кон51, споменат в Откровението за Апокалипсиса, и със сигурност адът го следваше. Това бе една от причините — додаде той грубо — да напусна войската му и да отпътувам за Светите земи. Сега — той посочи към черното дървено разпятие, — трупът на Беосис трябва да бъде положен в църквата на приората. Не можем да помогнем на тялото му, ала душата му има нужда от нашите молитви…
Глава осма
И Юстъс… влезе в ожесточен спор и гневен срещна смъртта си.
Прекараха още три дни в приората Уолингфорд. Юстъс събра войските си — стотици сквернословци, стрелци от Лондон, фламандски наемници, прелюбодейци, грабители, груби мъже, които се бяха охранили добре от близо двайсетгодишната гражданска война. Перчеха се с одеждите на кралски войници, ала в действителност, мислеше си Дьо Пайен, те си бяха вълци във вълчи кожи. Проумя как велик лорд като Мандевил е могъл да привлече под знамената си насилници, убийци, крадци, магьосници и вещици. Нищо чудно, че мъже като Берингтън, отвратени от видяното, бяха потърсили пречистване на душите си чрез зачисляването им към ордена. Колкото до останалото, смъртта на Беосис остана загадка. Остана им само да надзирават погребалната му церемония. В мрачния и изпълнен със сенки параклис на приората бе отслужена заупокойна литургия. Тя бе изпълнена сред блясъка на свещите и кълбящ се дим. Трупът бе поръсен със светена вода, прекаден, сетне изнесен навън в набързо скалъпен ковчег, пригоден от стар сандък за стрели, и положен да почива в мир в заобиколената от тисове част от гробището на приората, определена за погребенията на външни хора.
Час по-късно, когато камбаните забиха, оповестявайки настъпването на третия молитвен час, принц Юстъс напусна баща си и заедно със свита от триста души здрави войници отпътува от Уолингфорд сред вихрушка от прахоляк, съпроводен от рева на роговете и плющенето на флаговете. Дьо Пайен яздеше отзад наедно със спътниците си, а Изабела бе яхнала жребец, специално дарен им от конюшните на краля. Саймън дьо Санлис, граф на Нортхемптън, заедно с Мърдак от Йорк трябваше да играе ролята на съветник на принца. Юстъс очевидно ги отбягваше. Кавалкадата на принца се придвижваше бързо през летния пейзаж по изровени пътеки и по старите римски пътища, съвсем сухи заради лятното слънце. Бе прекрасно време. Нивята бяха готови за жътвата. Овощните градини бяха отрупани с плод. Водениците бяха наскоро поправени и боядисани, готови да приемат есенните посеви. Юстъс преобрази всичко това. Черните знамена на войната се развяваха, докато той настъпваше през графствата към Кеймбридж, опожарявайки, плячкосвайки и ограбвайки именията и къщите на враговете на баща си. Плевниците горяха, хамбарите бяха изоставяни като димящи черни руини, посевите биваха опустошавани, овошките — обирани, рибарниците и потоците — отравяни. Всеки, който се съпротивляваше, биваше посичан или обесван на първото дърво. Селяни, земеделци и търговци, дочули за тази смъртоносна буря, бягаха към манастирите, замъците и укрепените господарски къщи в именията.
След шест дни, изпълнени с такива опустошения, кавалкадата на Юстъс стигна до Бери Сейнт Едмъндс — величествено абатство, построено от светлосив камък, разположено зад високи стени, с добре запасени хамбари, езерца, където се въдеше риба, овощни градини, плевници и външни постройки. Място на мир и хармония с окъпан в слънчева светлина затворен двор и градина, пълна с разкошни, цъфнали розови храсти, чийто аромат се стелеше тежко в следобедния въздух.
Абатът прояви благоразумието да посрещне Юстъс на пътя, отвеждащ към стражевата кула при главната порта. Съпровождан от мъже, понесли кръстове и кадящи с тамян, както и от псалтове, всички облечени в бяло, той изнесе кратка проповед на латински, приветствайки младия принц, ала и внимателно настоявайки войската му да се настани в нивята и ливадите отвън. Юстъс, който седеше пиян в седлото си, се съгласи. Той и най-приближените му спътници, включително тамплиерите, бяха въведени в абатството и настанени в покои в къщата за гости, изградена от сив камък. Дьо Пайен получи тясна стая. Рицарят веднага свали доспехите си, подреди малкото си вещи и настоя да се срещне със спътниците си в малката розова градина отвън. Беше ужасно огорчен, изтормозен и ядосан, и двамата с Парменио скоро се скараха с Берингтън заради онова, което се случваше.
— Бандити — викна Дьо Пайен, давайки воля на гнева, който го гризеше отвътре. — Не сме нищо повече от престъпници, които опожаряват ферми и воденици, за Бога!
51
Откровение 6:7-8. Става дума за четвъртия Конник на Апокалипсиса, яхнал сив кон и повел смъртта и ада след себе си. — Бел.прев.