— Това бе преди — ядно отговори Тиери. — Чудехме се дали Уокън е пристигнал в Англия. Сега вече знаем истината. Сами станахме свидетели на злодеянията му. Още повече че Стивън все още е крал. Известихме го защо сме дошли тук. Трябва ли сега някои от нас да се оттеглят, защото Уокън успя? Не мисля, че крал Стивън ще се примири с това. Сега обстоятелствата са още по-сериозни. Ако бяхме отпътували преди тези убийства, това щеше да бъде приемливо, ала сега сме задължени да останем. Кралят дори може да не ни позволи да заминем. Както и да е, аз няма да се върна, не още. — Парменио погледна Дьо Пайен. — Едмънд — помоли го той, — в Аскалон спасих живота ти. Сега те моля — ние трябва да останем, поне за малко.
Дьо Пайен бе заинтригуван от разпаленото настояване на генуезеца и убеден от думите му, затова кимна в знак на съгласие. Дълбоко в сърцето си той също таеше възмущение от начина, по който Берингтън бе започнал да се разпорежда. Вярно бе, че преди време беше изказал желание да се върне в Светите земи, ала това беше под влияние на гнева. Сега Юстъс и Нортхемптън бяха мъртви, а Мърдак умираше. Не трябваше ли те да бъдат отмъстени? Сега бе прекалено късно да си заминат. Ричард като че ли се канеше да спори, ала вместо това само направи гримаса и премина към други въпроси като запасите и необходимостта да се завърне в Лондон, за да събере постъпленията от хазната на тамплиерите. Срещата свърши и всеки от тях се отправи в различна посока. Дьо Пайен опита да въвлече Парменио в разговор, ала генуезецът само измърмори, че бил казал достатъчно засега.
Дните отминаваха. В средата на септември тамплиерите, в пълно снаряжение, придружиха телата на принца и Нортхемптън до абатството Фавършам за тържественото им погребение. Присъстваха както кралят, така и Хенри Фицемпрес. Хенри бе червенокос, с червендалесто лице, масивно телосложение и дълги ръце като на роден майстор на меча. Едната си ръка държеше на камата, а другата бе отпуснал на рамото на един много висок и блед духовник с тъмна коса, за когото Берингтън шепнешком обясни, че бил Томас Бекет — духовник, добре познат в Лондон и в Кент. Крал Стивън ги посрещна на малката веранда на църквата в абатство Фавършам. Поздрави ги студено, въпреки че тонът му омекна, когато лейди Изабела поднесе искрените си съболезнования. Той обяви, че те са направили необходимото, за да закрилят сина му, ала добави, че трябвало да отидат в Лондон за празника на Изповедника52 в средата на октомври, когато щели да имат възможност да обяснят пред великия съвет какво всъщност се бе случило.
На следващия ден те се върнаха в Бери Сейнт Едмъндс. Берингтън се зае с подготовката на отпътуването им за Уестминстър. Изабела му помагаше, а Майеле бе ползван като вестоносец. Дьо Пайен, оставен сам със себе си, кръстосваше абатството. Братята започнаха да го приемат като кралски гост, другар монах от друг орден. Едмънд полагаше големи старания, за да се почувства като у дома си в този просторен дом на молитвите. Той самият често прекосяваше дворовете, мълвейки молитви. Влизаше в дългия тъмен неф на църквата и се присъединяваше към монасите в библиотеката или в скрипториума, където техните ценни ръкописи се прикрепяха с вериги към полираните плотове за четене. Бъбреше си с хронистите на абатството, които седяха с подострени пера, с току-що пригладени веленови53 пергаменти и мастилници, а големите им писалища бяха претрупани от ножове за пергамент, восък, съдинки с бои и навити на рулца панделки. Ходеше заедно с монасите в църквата за утринните молитви и за последованията в останалите часове. Потопил се бе в ежедневието на абатството и дори помагаше, когато можеше, в конюшните и ковачниците, като използваше такива сгодни случаи, за да разпитва за обстоятелствата около смъртта на принца. В края на краищата не откри нищо ново. Братята шушукаха, че смъртта на Юстъс била дело на свети Едмънд, който наказал принца за греховете му. Те мърмореха и за Парменио — че генуезецът все си пъхал носа в смъртоносните събития, които се бяха случили в тяхното абатство, и че много странял от тях.
Дьо Пайен нямаше как да не се съгласи. Парменио се бе отчуждил от спътниците си и често не идваше в трапезарията на дома за гости. Берингтън и Майеле говореха за това, ала пренебрегваха Парменио, сякаш той вече не бе част от тяхната група, раздразнени от неговото негодувание срещу желанията на Берингтън. Изабела започна да се държи по-студено, а брат й се отдаде на делата на тамплиерите, и денем и нощем бе посещаван от вестоносци и пратеници. Ричард сподели с тях подозрението си, че Уокън вероятно се криел в Лондон, и им заяви, че ще отпътуват за града колкото се можело по-скоро, за да подновят издирването. Междувременно други дела изискваха вниманието му.
52
Едуард Изповедника — крал на Англия в периода 1042–1066 г. преди норманското нашествие. Канонизиран за светец от папа Александър III през 1161 г. Празникът му се чества на 13 октомври. — Бел.прев.
53
Веленът бил един от най-хубавите видове пергамент, създаван от специално обработвана телешка или овча кожа. Използвал се е и за направата на подвързии за книги. — Бел.прев.