Дьо Пайен се питаше дали да не почне да следи Парменио, ала отпъди идеята като непочтена. Генуезецът си имаше свои работи и Едмънд реши, че няма какво да бъде направено, преди да се преместят в Лондон. Вместо това, поразен от красотата на местността, той започна да язди из пътеките и да навлиза в близката гора, за да се наслаждава на постепенната промяна от буйна зеленина към букет от кафеникаво и златисто, която настъпваше с идването на есента. Беше удивен от постоянното оживление, от разлюляваната шумяща папрат, когато лисици, зайци, катерички и всякакви други твари си проправяха път през нея, търсейки храна или дебнейки се една друга. Горският балдахин над главата му винаги преливаше от песните на пърхащите птици, а около пътеките витаеше мрак, в който великанските дървета растяха много близо едно до друго и изненадващо се разделяха, за да отстъпят място на обливани от слънцето полянки, изпъстрени с диви цветя. Бързоводните тесни ручеи оживено бълбукаха, събирайки се в езерца и вирове.
По време на разходките си Дьо Пайен видя и други неща — тъмни, мимолетно мяркащи се силуети. Братята усмихнати го уверяваха, че това били просто горските хора — бракониери от близките села и дървари, а не дъртите вещици, елфите и гоблините от легендите. Едмънд намираше разходките за успокояващи, докато размишляваше за събитията, които се бяха изнизали след онзи ден на гнева в Триполи, отминал преди почти година. Те му даваха възможност да осмисли преследващото го чувство на тревога заради това дирене на магьосник, когото той никога не бе зървал или познавал.
На празника на свети Дионисий54 той отново реши да поязди. Присъства на зазоряване на литургията, посветена на този прославен мъченик, после закуси на масата в склада за провизии, където брат Грималдус на драго сърце му даде храна за разходката му: ленена торба, в която бе сложил хляб, сирене, ябълки, малко сушено месо и пресни сливи. Дьо Пайен изведе коня си от конюшнята и след малко вече бе навлязъл дълбоко под надвисналите гъсти дървета, разделени от полянки, обкръжени от древни камъни. Вече свикнал с шумовете на леса, той отново се потопи в мисли за заплетените и загадъчни случки. Зачуди се дали библиотеката на абатството можеше да му помогне да разкрие смисъла на кода, който все още висеше в малката кожена кесийка на врата му. Спомени от миналото идваха и си отиваха: Парменио в онази гръцка църква в Триполи, връхлитащ с камата; Майеле, който пускаше смъртоносните си стрели по нарочените жертви; Низам в градинската си беседка, втренчен в него, натъжен; умиращият в трапезарията Беосис. Тамплиерът си припомни, че магистърът бе изглеждал болнав още в началото на вечерята, стискаше бокала си, сякаш вече очакваше смъртта. А сетне и Юстъс, и Нортхемптън бяха покосени така бързо, ала защо? По-късно лечителят на абатството им бе казал, че в чашата на архиепископа наистина бе имало зловредна отвара, ала другите две съдини, изпразнени дори от утайките си, оставаха загадка, тъй като той не успяваше да долови никаква следа.
Дьо Пайен излезе от унеса си и стисна по-здраво юздите заради долетелите иззад него звуци, различни от обичайните. Той поспря, огледа се наоколо, сякаш разглеждаше дърветата и тогава ги зърна — три малки тъмни фигури, които се движеха от другата страна на полянката. Едмънд подкара коня между дърветата, сетне слезе и тихо го поведе, докато се промъкваше през шубраците. Разкопча войнишкия си колан, извади камата и зачака неподвижно. Трите дребни фигури тичаха по пътеката. Дьо Пайен изскочи и залови едната, хванал малкото телце за кръста. Въпреки писъците и виковете той здраво държеше пленника си, после се усмихна, като видя ясните очи и мръсното лице, втренчило се уплашено в него изпод сплъстената черна коса. Разсмя се и пусна момиченцето на земята. То се дръпна назад, ококорило очи от страх, после замръзна, видяло сребърния медальон с лика на Девата, който Дьо Пайен винаги носеше на колана си.
— Ела — махна й той, — вземи.
Детето избърбори нещо. Едмънд не разбра какво му казва. Махна й отново, прекръсти се и се наведе. Тя сграбчи накита и той й позволи да го вземе. После се изправи, пристегна колана си и бавно тръгна по криволичещата пътека към мястото, където конят му хрупаше трева. Отвори дисагите, извади ленената торба с храната и се обърна. Трите деца сега стояха на пътеката, а слънчевата светлина извираше иззад тях, превръщайки ги в малки черни сенки, стиснали ръцете си. Дьо Пайен усети как го жегнаха самосъжаление и завист. Той никога не бе имал това, нямаше брат или сестра, само Теодор и непоколебимата Елеонор. Бързо промърмори благодарствена молитва за тях, развърза кесията си и извади и другите два бляскави медальона. После свали плаща си, постла го на пътеката, сложи в средата украшенията и отвори платнената торба. Децата с мърлявите лица, почти изцяло скрити от чорлави черни коси, се приближиха и коленичиха срещу него. Той им посочи накитите, тихо извади камата си и, без да обръща внимание на ахванията им, наряза храната на четири дажби. Малките ръчички се стрелнаха и сграбиха и парчетата, и медальоните. Дьо Пайен затвори очи и прошепна молитва. Щом погледна отново, децата тъпчеха в устите си храната, смесица от ябълки, хляб, сирене и месо, а очите им се бяха окръглили от удоволствие. Дьо Пайен се засмя. Заговори им, но те не го разбраха. Вместо това направиха кръстния знак и напъхаха сливите в устите си. Като свършиха, обърсаха устни с опакото на ръцете си и потупаха коремчета. Едмънд стана. Благослови ги, сложи си плаща, възседна коня и отново потегли. Когато се обърна да им махне, те вече бяха изчезнали.