— Нека гарваните и лешоядите пируват! — изкрещя Майеле, когато налетя на група търговци.
Дьо Пайен, освободил се от бойната жар, сега се оглеждаше с ужас. Труповете на граф Реймон и неговия оръженосец, оцапани с кръв, бяха увити в плащовете им и отнесени. От двете страни на пътя смъртта връхлиташе бързо и внезапно като повей над пясъците. Стрелците от градските стени и портата затъмниха небето и обсипаха бягащата тълпа с градушка от стрели. Проблясваха окървавени до дръжката мечове. Задушените под пясъка плочници се измокриха с кръв, шуртяща от отсечени крайници. Отрязани глави се валяха по земята като мръсни топки от трънаци. Белите стени на постройките се изпъстриха с алени пръски, сякаш се лееше кървав дъжд. Стълбове черен дим се издигнаха към синьото небе. Насилието нахлуваше навътре в града. Хората бягаха и се криеха по къщите и църквите.
Едмънд чу грозен писък, разцепил площада пред портата. Две сирийски девойки се бореха в алчната прегръдка на швабски наемници, чиито двуостри секири лежаха на земята. Мъжете разсъбличаха хлипащите момичета и ги блъскаха насам-натам. Сирийките крещяха, едната посочи окървавен труп на мъж, проснат край тях. Едмънд изрева от гняв. Опита да успокои разбеснелия се жребец, но бе твърде късно. Наемниците се умориха от играта или пък доловиха опасността. Отдръпнаха се настрана, а един от шайката им чевръсто стисна брадвата си и отсече главите на двете девойки. Останалите се извърнаха, за да пресрещнат Дьо Пайен. Тамплиерът рязко дръпна юздите на животното и се втренчи потресен в труповете. Кръвта се изливаше от прерязаните шии, главите, забулени във валма коса, отскачаха и се търкаляха по калдъръма.
Дьо Пайен се извърна отвратен. С изваден меч той пришпори коня си към стъпалата на рушаща се църква със зейнали врати, посрещащи прииждащите хора, покачи се заедно с животното на стълбището и принуди бегълците да се дръпнат настрана. Трепкащият мрак тежеше от аромата на смирна, алое и тамян, тъмнината беше разкъсвана от лумналите факли и свещите, запалени пред иконите и статуите. В далечния край стоеше олтарът, скрит под тежко, тъмно покривало с избродирана сребърна дарохранителница в центъра. Църковният кораб бързо се пълнеше с бягащи от всички вероизповедания. Семействата се притискаха един в друг ужасени, децата хленчеха. От сакристията излязоха гръцки свещеник със златен кръст, следван от дякони и мъж с кадило. Свещеникът извика, че всички, които не са кръстоносци, трябва да напуснат начаса. Зад него търговци с ризници, провесили на гръб щитове с формата на хвърчила, затътриха по пода мръсните си ботуши, извадили мечове и ками в ожесточено очакване.
— Напуснете! — извика гъркът, а хората му затракаха с оръжията си. — Неверници, еретици, разколници! За вас няма убежище тук!
Крясъците му бяха посрещнати от нови стонове. Дьо Пайен подкара коня си към светлинния сноп, промъкващ се през един от прозорците високо горе на стената. Слънчевите лъчи попаднаха на бялата му мантия и червения кръст на дясното му рамо изпъкна.
— Няма нужда никой да напуска, господарю — заяви той на „лингва франка“12.
Духовникът заекна и попипа кръста на врата си. Воините му, алчни за кръв, плячка и насилие, замърмориха заплашително, ала рицарят тамплиер — с изваден меч и опръскан с кръв кон — бе достатъчно страшен. Свещеникът се поклони, лавна нещо на свитата си и се скри отново в сакристията.
Дьо Пайен застана на пост край отворените врати на църквата. Всички хора бяха допускани в храма, изгубили ума и дума от уплаха и потрес. Ако имаше някакви преследвачи, те се отказваха заради мрачния страж, увит в плащ, подпрял окървавен меч на рамо. Стоеше като изсечен от гранит, взрян в площада пред стените, застлан с трупове, а кръвта светеше и блещукаше на слънцето. Мухите се тълпяха на черни рояци. Лешоядите и мишеловите се спускаха към пиршеството с пляскащи криле. Жълтеникави улични кучета с щръкнали ребра вървяха от труп на труп и душеха дрехите, нетърпеливи да разкъсат плътта. Разпръсваха се само при вида на мародерите и грабителите, промъкващи се насам с алчни за всяка ценна вещ очи. Един търговец, благодарен за спасението си, предложи на мрачния тамплиер малко сусамова питка и стомна с вода. Дьо Пайен ядеше и пиеше, докато наблюдаваше, а мислите му се люшкаха като галера сред водите на бурно море. Чувстваше се изстинал, мъртъв. За това ли се беше присъединил към великия орден, за това ли се беше клел да служи на Бога, на Христа и Дева Мария, да се подчинява на великия магистър на Храма?
12
Lingua franca (итал.) — наречие, смесица от провансалски, френски, испански, арабски, гръцки, турски, италиански, използвано в общуването из средиземноморските страни и пристанища. — Бел.прев.