Свещеникът направи гримаса:
— Чували сме мълвата за теб и останалите тамплиери в голямото абатство. Че сте били в свитата на принц Юстъс. Колкото до въпроса ти — това е Англия, графствата са пълни с такива мъже. Те вярват само в един ред от Светото писание: не се боят нито от Бога, нито от човека55. Слава на Господа, че се отнесе добре с децата. Те са видели преследвачите ти и забързали обратно към селото, за да донесат вестта. Ех, горкият ти кон — той потупа Дьо Пайен по ръката. — Чел ли си свети Анселм56? Той казва, че жестокостта към животните извира направо от Лукавия. Е, добре — Джон се наведе и помогна на Едмънд да освободи седлото и оглавника. — Остави животното тук, тамплиере. Бедняците ще го изядат. Нещо добро ще излезе от тази злина. Малка отплата за спасителите ти.
Дьо Пайен се изправи. Един от селяните внимателно взе седлото от ръцете му, а друг — оглавника. Тамплиерът отвори кесията си, изтръска останалите вътре монети и медальони с образите на светци и ги сложи в ръцете на свещеника. Сетне внимателно се вгледа в спасителите си — горски хора, облечени в опърпани зелени и кафяви туники, привързани с въже на кръста, с груби сандали и гамаши, предпазващи глезените и краката им. Неколцина от тях бяха млади, възрастта на други той не можеше да прецени заради дългите им черни коси, рошавите бради и мустаци. Усмихваха му се и бърбореха нещо на свещеника.
— Благодарят ти. Те винаги те следват, когато идваш тук.
— Защо?
— Ще ти обясня — рече Джон мрачно. — Тези деца бяха примамка. Но ти се отнесе много мило с тях. Ела. — Той хвана Едмънд за ръката. — Ще те придружим до портата на абатството.
Върнаха се по пътеката. Свещеникът описа селската църква и как я бил поправил, разказа за стенописа, който подготвял, за да онагледи сцени от Библията и най-вече Страшния съд.
— Само Бог знае какво ще се случи на този ден. Сега ме чуй — той заговори бавно, наблягайки на всяка дума. — Както казах, знаем за принца. Разбрахме за смъртта му и за смъртта на останалите. Ние също сме угрижени, тамплиере. В нашите гори се появиха мъже, непознати, опасни нощни птици, тъмни странници, въоръжени, с постоянно спуснати качулки. Те лагеруват тук и наблюдават абатството.
— Някой идвал ли е да се срещне с тях?
— Не мога да кажа. Нощем само виждаме огньовете им, подушваме пушека. И един от енориашите ни ги е срещнал.
— Какво?
Свещеникът спря, викна на горските хора, които се оттеглиха назад.
— Тръстън — пак викна той.
Млад мъж пристъпи напред — държеше копие в една ръка и сопа в другата. Джон му заговори, Тръстън отвърна и погледът му се откъсна от лицето на тамплиера.
— Какво ти каза? — попита Дьо Пайен. — Чух името Уокън.
— Тръстън е опитен бракониер — измърмори свещеникът. — Не се е родил заекът, който той да не може да улови. Дълбоко в леса има развъдник, източник на прясно месо. Тръстън бил там. Впримчил в капан три или четири заека — достатъчно храна за енорията ми. Когато си тръгвал, двама странници се появили от сенките. Били любезни, ала му наредили да им даде месото. Тръстън, разбира се, не можел да откаже, ала според обичая на гората той попитал за имената им. Един от мъжете отвърнал, че името му е Уокън, че искал единствено месото и че след това Тръстън можел да си върви по пътя.
— Уокън. — Дьо Пайен се взря в селянина. — Сигурен ли си?
Свещеникът преведе въпроса, ала Тръстън бе упорит и продължи енергично да кима с глава и да повтаря името.
— Странното е — Джон се усмихна на Дьо Пайен, — че Тръстън попитал какво е името и на другия мъж и онези му отвърнали, че е същото. Има и още нещо. — Свещеникът направи знак, че трябва да продължават напред, и махна на енориашите си да го следват. — Всякакви мъже бягат насам, бандити от градовете и селата. Някои се присъединиха към нас. Мнозина не оцеляват, ала тези непознати със сигурност се справят. Като цяло не ни закачат, както и ние тях. Много рядко ги срещаме, ала наскоро, през изминалия месец, нещата се промениха.
— Как?
— Девойки — прошепна той, — и млади жени, поне три на брой, просто изчезнаха през последната седмица. Е, това не е така изненадващо. Някои от младите ни мъже и жени се уморяват от горския живот и бягат в градовете и селата, ала сега беше различно. Те си имаха семейства, любими, една от тях бе сгодена и щеше да се омъжва. А накрая просто изчезнаха като скреж под слънцето.
Дьо Пайен потисна потръпването си, като си спомни историите за другите такива злокобни изчезвания в Йерусалим.
— И не бяха открити трупове?
— Тамплиере, огледай се. Можеш да погребеш телата на цял град в тези лесове и никога да не намериш и един гроб. Но за да отговоря на въпроса ти, ние не мислим, че тези девойки са избягали. Нещо ужасно им се е случило.
56
Свети Анселм е бил родом от Италия, бенедиктински монах и философ. Заемал е поста на архиепископ на Кентърбъри в периода 1093–1109 г. — Бел.прев.