Наложи им се да почакат известно време, преди да екнат фанфарите и виковете на шамбеланите да обявят пристигането на краля. Стивън влезе, наметнат с къса мантия от нещавена кожа, прикрепена върху дясното му рамо с помощта на голяма скъпоценна тока върху червена туника, изпъстрена с цветни мотиви в злато и пристегната на шията му със сребърен накит. Тясно прилепналите му алени панталони и ботушите му от черна кожа, все още с шпорите на тях, бяха изпръскани с кръв и кал от лова. Кралят бе придружен от бледен духовник, облечен в черно, което само подчертаваше изпитите му черти под прилежно подстриганата на тонзура коса. Други придворни и сановници също влязоха след владетеля, ала останаха близо до вратата. Стивън се настани в креслото в центъра на масата, а отдясно до него застана писарят. На Берингтън и останалите им бе казано да се приближат и да заемат местата си. Кралят бе бледен и отслабнал. Смъртта на сина му явно го бе потресла, ала той не се бе впуснал в обвинения.
— Синът ми бе убит — промълви той, когато Берингтън приключи с разказа си. Лицето му се разведри, когато зърна съчувствената усмивка на Изабела. — О, да — махна с ръка кралят, — лейди, ти и брат ти трябва да обядвате с мен, но засега… — той направи жест към Дьо Пайен, който усети, че го жегват завист и раздразнение, задето не бе поканен. — Моля — настоя Стивън, — разкажи ми отново. Разкажи какво стана.
Дьо Пайен описа смъртта на Санлис и Юстъс, а после добави и кратко описание на опита да убият и него самия в гората около абатството. Когато свърши, Стивън кимна и прошепна нещо на писаря, сетне вдигна ръка, за да въдвори тишина.
— Ние проведохме нови проучвания. — Кралят потърка лицето си. — Управителите и надзорниците на пристанищата нямаха записи за влизането на Уокън в кралството, въпреки че — замислено добави той — има множество пусти заливи като Оруел. Неотдавнашните ни проблеми никак не улесниха нещата. И при все това — продължи той, — без да се уточняват греховете му, Хенри Уокън, бивш тамплиер, трябва да бъде обявен за utlegatum, човек извън закона. По заповед на краля и съвета всеки има право да го убие на място. Обявява се награда от сто лири стерлинги за главата му и наградата ще се увеличи на двеста лири, ако той бъде заловен и доведен жив. Тази прокламация ще бъде отнесена на всички пристави и началници на пристанища, и закована на кръста пред „Сейнт Пол“ и в Чийпсайд57. Жив или мъртъв — промърмори той, — жив или мъртъв — разбойник със смъртна присъда.
След това Дьо Пайен, Майеле и Парменио се прибраха в ордена, където трябваше да изчакат свечеряването, когато се върнаха Изабела и Берингтън и започнаха да разказват за краля и благоразположението му към тях. Тази вечер донесе нова промяна в събитията. Берингтън отново повдигна въпроса за възможността Уокън да бъде оставен на ловците на глави и търсачите на богатство. Дьо Пайен, който обаче си спомни как бе нападнат, защити намерението си. И така, беше решено Берингтън да остане на поста си като магистър на ордена в Англия. Майеле щеше да му помага и да работи като негов пратеник при останалите братства. Парменио и Едмънд щяха междувременно да продължат с издирването на Уокън.
Дьо Пайен захвърли пръчката, която дялкаше, и внимателно заобиколи тисовото дърво и неговия ужасяващ товар. Ричард и Майеле често идваха тук — привлечени от тази страховита гледка, или за да отдадат почести на мъртвия лорд, Едмънд не знаеше кое от двете. Двамата мъже все още вярваха, че Мандевил е бил несломим военачалник. Те твърдяха упорито, че покойният граф не трябва да бъде държан отговорен за някои от хората, които му бяха служили. Парменио също идваше тук, но Дьо Пайен забеляза, че Тиери стоеше надалече и не се приближаваше много. От друга страна, генуезецът бе станал по-приятелски настроен и всъщност търсеше компанията на Едмънд. Той дочу някакъв звук и се обърна. Парменио стоеше зад него с ръка на камата.
57
Улица в Лондон, която през Средновековието е била част от маршрута на кралските процесии. — Бел.прев.