— И какво искаш, писарю?
— Наградата за живия Хенри Уокън, или поне част от нея. — Какво?
— Чуй ме — избъбри Мартин, — целият град знае за обявлението. Аз работя в съвета. Помагам за преписването на книжата, провъзгласяващи някои хора за извън закона. Обичайна работа е — той разпери ръце. — Ние, писарите, имаме орлов поглед за бързата печалба. Около сградата на пристава се събират ловците на глави, майсторите в залавянето на крадци. Те плуват в същите мътни води, в които и ловуват: безделници, досадни просяци, лъжци от всякакъв вид, бандити, хора, търсещи убежище, нощни птици и мрачни скиталци. — Той поспря за малко, сетне продължи: — Мортевал, уелсецът, е най-добър в цял Лондон. Той дойде в архива след литургията тази сутрин. Твърдеше, че знае за Радикс Малорум58.
— Кое? — Едмънд едва не се изсмя. — Коренът на всички злини?
— Прословут магьосник, продавач на любовни билета и отвари — заяви Фицозбърт. — Сам е признавал участието си в много сборища, които имали вземане-даване с вещици и подобните тям. Мортевал вярва, че Радикс ще знае истинското място, където са Уокън и неговото сборище.
— Как, защо? — запита остро Парменио.
— Защото Радикс знае всичко за тези неща.
— Защо тогава не го хване и не го доведе тук?
— А, той така и ще направи, господарю — тънко се усмихна Мартин, — но първо ще следи отблизо Радикс. Той се навърта в една гостилница, „Светлината в мрака“, в бедняшките махали близо до Куийнсхайт59 — място, обитавано от покварени хора и всякакви злосторници. Мортевал е уверен, че днес, след удрянето на камбаната за вечерната молитва, Радикс ще се срещне с някой важен човек. Платил е за по-голяма стая, а готвачите в гостилницата са много заети. Мортевал мисли, че ако нахлуем там, може и да изненадаме Уокън и пасмината му. Но иска голяма част от наградата, както и аз. — Писарят спря, когато Дьо Пайен вдигна ръка. — Аз няма да отида там сам.
— О, не — Парменио се съгласи с него.
— Двамината ти сержанти — Мартин посочи към тях.
Дьо Пайен се озърна към Парменио, който кимна в знак на съгласие. Тамплиерът забърза към собствената си стая. Нахлузи ризницата си и тъмния плащ, под който затегна войнишкия си колан с меча и камата в ножниците им.
Малко по-късно, съпровождан от двамата сержанти и ехото от пожеланията за късмет на Парменио, той последва Фицозбърт извън голямата двойна порта на Храма по улиците и алеите, отвеждащи към реката. Дьо Пайен не бе обикалял из Лондон. Берингтън го бе предупредил, че след нападението в гората трябва да бъде по-благоразумен и предпазлив. Без съмнение тесните улички и канавките, по които минаваха сега, бяха не по-малко опасни от някоя самотна горска пътека. Земята бе осеяна с дупки. Тясна вада, пълна с димяща мръсотия, течеше по средата на улиците. Табели с всякакви ярко изрисувани знаци висяха опасно близо над главите им, докато вратите и кепенците на жилищата от двете им страни се отваряха и затваряха с непрестанно тряскане. Неизчезващата воня от купчините с боклуци бе силна като онази в Йерусалим, а шумът и бръщолевенето — така пронизителни, както из пазарищата на Свещения град. Липсата на цветове обаче бе стряскащо различна. Вятърът бе станал студен и минувачите бяха увити в плащове и смъкнали качулките над лицата си. Сламените покриви тежаха, напоени от неотдавнашния дъжд и от тях се стичаше влага, която мокреше гредите на горните етажи, стичаше се по дървените кепенци и покриваше с ръжда железните решетки. Под този ръмеж се щураха безцелно кокошки, гъски, кози и прасета. Уличните кучета ровеха из купчини боклук, прогонвайки жълтеникавите раирани котки с кехлибарени очи и препречвайки пътя на талигите, конете и товарните кончета.
Фицозбърт ги поведе покрай сергии, отворени пред разни къщи, надзиравани от търговците и техните многобройни чираци, които се стрелкаха като дяволчета от ада. Гостилници, сергии с пайове, пивници и продавници за ейл се радваха на процъфтяваща търговия, тъй като хората бързаха да избягат от гмежта на мръсните улици. Тук-там редиците на къщите се разделяха и в пролуките се виждаха хилави крави, които пасяха оскъдната тревица, или някоя малка църквица с мръсни стъпала и тесни прозорци, опитваща се отчаяно да привлече вниманието на минувачите със звън на камбани или с проповедите на свещеника от външен амвон.
Скоро преминаха и покрай мрачните стени на затвора Нюгейт. Пред тежките порти, обсипани с железни гвоздеи, бяха издигнати позорният стълб и стегите, заети с ежедневните върволици от жертви: мъже и жени, заловени от стражите или приставите, чакаха да бъдат оковани в стегите, за да бъдат наказани и охулвани, докато бъде удовлетворено правосъдието. Фицозбърт изреждаше списъка с престъпления, докато вървеше до Дьо Пайен, а двамината сержанти се движеха зад тях. Животът в Лондон бе жесток, помисли си тамплиерът. Отминаха Лъдгейт, минаха покрай замъците Монфише и Бейнард, където бяха изправени бесилките, всяка от които окичена с ужасната си жертва. Повечето от труповете гниеха, поклащайки се на мръсни въжета, а под тях играеха окъсани деца. Един бръснар, чиято купа разливаше кървава пяна, предлагаше подстригване, бръснене или вадене на развалени зъби. Неговите крясъци заглушаваха гласа на облечения в бяло цистериански монах, който опрощаваше греховете, докато трима злосторници, върху чиито дрипи бяха забодени заповедите за смъртно наказание, бяха свалени от затворническата талига, се гърчеха, обесени на яките клони на един бряст. Важни лордове и дами, възседнали конете си с богато украсени сбруи, минаваха оттук, а конярите и хората от свитите им бързаха зад тях. Яздеха, недосегаеми и незасегнати от това, което ги заобикаляше, сякаш обточените им с хермелин наметала, тъмните одежди и дебелите кожени качулки създаваха непробиваема стена между тях и останалата част от човечеството. Тук и там членове на гилдиите в сини и жълтеникави одежди държаха под око различни сергии. Сановници от съвета, внушителни в своите алени дрехи и бляскащите си накити, също минаваха оттук с лица, по които бе изписано съзнанието за собствената им важност. Около тях се тълпяха мъже в ливреи, готови да задоволят и най-малките им капризи.
58
Radix malorum est Cupiditas (лат.). Преведена буквално фразата означава „Алчността е коренът на всяко зло.“ Според „Първо послание до Тимотея“ в Библията: „Корен на всички злини е сребролюбието…“ (I Тим. 6:10). — Бел.прев.