— Приятели, привет, моето име е Мортевал — мъжът спря в светлината. Сипаничавото му лице бе озарявано от малки хитри очи. Той прокара пръстите на ръцете си, облечени в ръкавици без пръсти, през дългите кичури на мазната черна коса, окръжаваща брадатото му лице. — Тамплиере — новодошлият протегна ръка, но Дьо Пайен задържа своята на дръжката на меча, а Мортевал сви рамене и посочи тавана, — гостите ни пристигнаха. Мастър Мартин ще ни води.
Глава десета
Многобройна орда от врагове се бе сбрала да ги заплаши с необузданата си жестокост.
Изкачиха се по стръмните стълби, издигащи се в ъгъла близо до вратата. Фицозбърт тръгна пръв, Дьо Пайен и двамата сержанти след него, а Мортевал бе последен. Озоваха се на занемарено стълбище, чийто тесен като игла прозорец бе покрит с ивици изсушена кора60. Мортевал се измъкна, за да стане пръв, притисна пръст към устните си и посочи една врата. Едмънд се доближи към нея и дочу тракане на чаши и говор. Мортевал му зашепна да бъде внимателен, ала Дьо Пайен и без това вече бе много предпазлив. Мортевал и Фицозбърт сега бяха минали зад гърба му, така че щеше да бъде опасно да се върне обратно по стълбите. Без предупреждение рицарят вдигна крак и ритна покритата с кожа врата. Тя се отвори с трясък. Стаята зад нея тънеше в мрак, ако изключим пламъка на фенера, който блестеше силно в средата й. И внезапно Едмънд отново се озова обратно в онази гора край абатството, когато слънцето, просветващо през дърветата, заслепяваше очите му. Той изкрещя предупредително и падна на колене, когато стрелите на арбалетите разцепиха въздуха. Един от сержантите изкрещя, щом стрелата се заби в лицето му, а другият, покосен в гърдите, се олюля навътре в тъмната стая. Дьо Пайен извади камата си и бързо скочи към една сянка, която се приближаваше към него, като заби острието дълбоко в корема на човека. Сетне се хвърли обратно към шахтата. Мортевал, изненадан от бързината на тамплиера, не успя да реагира. Дьо Пайен преряза гърлото му с ножа и ловецът на крадци умря, гърчейки ръце и крака. Рицарят падна по стълбите и се хвърли върху бягащия Фицозбърт. Той хвана мъжа за косата, свали го на пода и заблъска лицето му, докато писарят не престана да пищи и не остана да лежи неподвижно. Дьо Пайен се изправи, залитна и извади меча си. Джуджето го нападна и тамплиерът го блъсна встрани с едно движение на ръката, облечена в желязна ръкавица. Разни силуети се появиха на вратата на гостилницата, а по стълбите зад гърба му се промъкваха тъмни фигури.
Едмънд взе решение. Придържайки се към сенките, той хукна към вратата, блъсна се в мъжете, които се трупаха там, а камата му режеше закачулените и маскирани лица. Усети как бесът на битката изцяло го поглъща, почувства чистата радост от замахването с меча. Ритайки и проклинайки, той си проправи път и изскочи на площада, следван от главорезите. Не им остави време да се съберат, а връхлетя, сетне се отдръпна, задъхан, а още три тела вече останаха да лежат проснати, гърчещи се в кръвта си. Други убийци се скупчиха на вратата, ала теснотията им пречеше да се движат. Дьо Пайен нападна, крещейки бойния си вик, обърквайки бандитите още повече, докато те се опитваха да избегнат въртящата се, промушваща стомана на дългия меч на тамплиера. Рицарят изпита въодушевление и радост — острието му режеше и сечеше плътта на враговете му. Повече не размишляваше. Нямаше униние. Нямаше нищо освен чистата ярост от битката, от надделяването над противниците.
Сега нападателите му осъзнаха грешката си — бяха се възправили пред рицар тамплиер, майстор на меча, който ползваше тесния вход на гостилницата, за да ги хване в капан, както земеделецът постъпваше с пълчищата плъхове в плевнята. Те избутваха тамплиера навън през покрития с мръсотия калдъръм, опитвайки се да го заобиколят и да го нападнат откъм гърба. Двама от тях успяха. Лудият, който още въртеше главнята си и чука, затанцува през площада към тях, размаха пламналото дърво в лицата им и изпищя, когато един от главорезите мушна меча си дълбоко в гърлото на окаяния глупак. Дьо Пайен, предупреден от писъка, се хвърли настрана, мушна с меча си и прободе убиеца в дясното око, сетне се оттегли, пресече площада, докато не усети статуята зад гърба си. Нападателите му този път се пръснаха в дъга и го последваха предпазливо. Калдъръмът бе кървав, сякаш самата земя бе ранена. Ехтяха викове и стонове. Ранените мъже опитваха да притискат дълбоките си рани в крайниците, гърдите и коремите си. Един от тях, чиито очи и лице бяха смазани от меча на Едмънд, пълзеше като сляпо куче на четири крака и молеше за помощ. Врати и кепенци се отваряха. Прозвуча ревът на рог, следван от викове: „Беда! Беда!“, след като се надигнаха врявата и крясъците.
60
В Средновековието дървесната кора била термично обработвана по специален начин и впоследствие полирана, нарязвана, изправяна и след което — прикрепяна върху отвора на прозорците, като защита от студа и прахоляка. — Бел.прев.