— Non nobis, Domine! — изкрещя Дьо Пайен. — Non nobis. Deus Vult! Deus Vult!
Нападателите отново се скупчиха в отчаяно желание да го покосят. Един пропълзя на колене и посече крака на тамплиера. Рицарят разцепи черепа му, раздели го като цепеница, после вдигна острието и започна да удря наляво и надясно, ранявайки в ръката друг убиец, който се отдръпна прекалено бавно. Едмънд чувстваше, че се задушава. Беше плувнал в пот, очите му бяха замъглени, силата му отслабваше, ръцете натежаваха, китките го боляха, а от раната на крака му шуртеше кръв. Четирима главорези продължаваха да настъпват. Едмънд погледна зад тях — още врагове излизаха от хана и един измежду тях носеше арбалет. Тамплиерът събра сили, когато четиримата нападнаха във вихрушка от връхлитаща стомана, размахани мечове и прорязващи ками. Вложи цялата си ловкост, накланяше се леко, движеше непрестанно острието, извиваше се като лъч светлина. Ала отпадаше. Трудно му бе да диша. Тогава запя псалм, и в същия миг край главата му изсвистяха стрели и улучиха един от нападателите, запращайки го назад. Изневиделица изсвири рог и наоколо прозвуча бойният вик на тамплиерите. Парменио се озова до Едмънд. Тамплиерите сержанти погнаха останалите убийци, които се разбягаха като сенки из мрака на уличките. Дьо Пайен се срина на колене, сетне се свлече и припадна до статуята.
— Слава на Бога! Свети архангел Михаил, знаменосецът от небесното войнство, сигурно те е закрилял.
Едмънд задържа погледа на замъглените воднисти очи на Джон Хейстанг, коронерът61, който разследваше смъртните случаи в град Лондон. Той пристигна в дома на тамплиерите три дни след онова, което нарече Великата битка при Куийнсхайт, за да довърши разследването си. Дьо Пайен се облегна на огромната възглавница в тясното легло, поместено в един от ъглите на лечебницата.
— Как е воинът сега?
— Уморен, но по-добре — Едмънд погледна към Майеле, Берингтън, Изабела и Парменио, скупчени близо до вратата.
— Обикновена прорезна рана — усмихна се Майеле. — Още една победа за рицаря герой, който този път не бе повален под коня си на горската пътека, за да бъде спасен от горските елфи. Не, не, Едмънд, ти се изправи срещу враговете си като майстор на меча.
— Нямаше и енорийски свещеник — додаде Изабела, — нито пък горски хора, които да се появят тъкмо навреме. Всички врагове са покосени от мощния ти меч.
Майеле и Изабела продължиха да го дразнят, докато Хейстанг не вдигна ръка, за да въдвори тишина.
— Това е владение на Храма — тържествено рече той и попипа молитвената броеница около врата си, преди да отпие щедра глътка от бокала с вино, който Изабела бе поставила в ръцете му. — Господарю Дьо Пайен, за теб вдигат наздравици във всички гостилници от Куийнсхайт до Гали Гейт, до Тауър и отвъд. — Той се наведе напред и дъхът му разнесе богатия аромат на червеното вино. — Осъзнаваш ли, че си убил единайсет мъже?
— Кои бяха те?
— Според моето заключение — усмихна се Хейстанг, — смъртта им не е настъпила по естествени причини, но — изсумтя Джон — те са си го заслужили напълно, напълно са си го заслужили. Мастър тамплиер, ти имаш най-искрените благодарности на градския съвет. Бил си излъган, подмамен и вкаран в капан или поне онези така са си мислели. Човекът, който е дошъл тук като Мартин Фицозбърт… Измислици! Не е бил писар, ами така нареченият Питър Набожника — опитен измамник, който умееше да се преструва на свят духовник или на кротък монах. Беше ми добре известен, както и на приставите и стражите при съда. Имаше дар да лъже като никой друг. — Хейстанг протегна ръка и леко докосна Дьо Пайен по бузата. — Не се срамувай. Той е мамил и лъгал много хора. Той е бил примамката. Но вече няма да се преструва. Ти размаза лицето му и смачка лукавия му мозък. Мортевал, убиецът, бе преследван от хората ми в продължение на много години. Убиец по занаят, мастър Едмънд, главорез, sicarius62, нощно същество, виновен е за повече убийства, отколкото топли гозби съм изял аз на вечеря. Е, повече няма да убива. Твоето острие разряза гърлото му. — Хейстанг явно много се забавляваше. — Колкото до джуджето, домакина на „Светлината в мрака“, той бе виновен за много истински беди в този град. Сега вече е отпътувал към вечната си награда със счупен врат. О, да — коронерът се усмихна мрачно, — за много неща има да ти благодарим. И в същото време си имал невероятен късмет.
— Бях подмамен, излъган.
— Несъмнено. Прокламацията за Уокън развълнува сърцата на мнозина.
61
Длъжността „коронер“ съществува в Англия от XII в. насам. Първоначално коронерите били назначавани от краля да бранят интересите на Короната (откъдето идва и името им) в отделните графства, но до края на XIX в. ролята им вече се била ограничила до разследване на случаите на насилствена смърт. — Бел.ред.