— Но защо им е било да ме убиват?
— Е, това аз не знам. — Хейстанг, който бе обърнал гръб на останалите, внезапно присви очи и Дьо Пайен осъзна, че той не беше глупакът, на какъвто се преструваше. — Както и да е, мастър тамплиер, някой с много богатства иска да умреш. Никой друг мечоносец нямаше да удържи толкова дълго, колкото теб!
— Ала защо? — повтори въпроса си Едмънд.
— Защото ги преследваш — обади се Берингтън. — Ти и Парменио сте натоварени с тази задача. И враговете ни знаят това. — Той дойде и приклекна до леглото, а тясното му скулесто лице остана сериозно. — Те имат начертан план, Едмънд. Уокън е наел измамници и убийци, за да те убият, защото го преследваш. — Ричард замълча и после продължи: — Майеле също бе нападнат извън Лондон. Някакви негодници, закачулени и маскирани, опитали да го свалят от коня на пътя за Удфорд. Мен ме следяха из града. Уокън вероятно се е разярил. Прокламацията на краля е настроила всички срещу него. Убеден съм, че е решил да удари пръв.
Берингтън потупа Дьо Пайен по рамото и се изправи. Едмънд погледна Изабела, пленително красива с русата си коса покрита с прозрачен воал. Тя му се усмихна през радостни сълзи.
— Те се провалиха — Парменио, който стоеше настрана от останалите, се приближи и се взря в тамплиера. — И при все това коронерът е прав. Някой много лукав и заможен човек е замислил нападението в Куийнсхайт.
Джон, който отпиваше от виното, закима яростно.
— О, да, о, да. — Той млясна с устни. — Тези мъже са били платени и подкупени, дали са им обещания, заплашвали са ги.
— Ала ние не взехме пленници.
— Нито един — съгласи се Хейстанг. — Двамата ти сержанти, Господ да им дава покой, бяха убити. Злосторниците — изклани, а онези, които бяха оцелели, умряха скоро след това, виейки от болки. Сега ще ни отнеме години да открием кой е подготвил този хитър капан, ако въобще успеем. Питър Набожника бе най-вещият измамник в Лондон. Едва ли е взел малко пари. Както и да е — Джон посочи Парменио, — ти как узна? Ако не бе пристигнал навреме…
— Наблюдавах — Тиери задъвка ъгълчето на устните си. — Питър Набожника е бил предупреден, че ние сме чужденци, странници, които ще се помамят от писарските му похвати и невинните му брътвежи, и ние действително почти се излъгахме. След като ти тръгна — Парменио завъртя златния пръстен на малкия пръст на дясната си ръка и подръпна дървения кръст на шията си, — си спомних, че английските писари носят винаги кръст или молитвена броеница на вратовете си. И, преди всичко, носят пръстен с гербовете на краля или на града. След като ти замина, се замислих. Питър Набожника не носеше нито едно от тези неща, беше ни подценил като невежи чужденци. Ние винаги сме били много предпазливи, рядко напускахме домовете на Храма, така че е било логично враговете ни да искат да ни подмамят навън. И всичко бе вещо извършено. Постарали са се да обяснят на Измамника кого търсим — Тиери сви рамене. — Стигнах до заключението, че ако бъркам, нищо лошо няма да се случи, но ако подозренията ми се окажеха верни… — той се усмихна. — Повиках сержантите и слава на Бога, че пристигнах навреме.
Хейстанг се изправи. Изабела мина покрай него и седна на столчето, което Джон току-що бе освободил.
— Оставете Едмънд на мира — рече тя през рамо. — Искам да поговоря с него.
Изабела хвана ръцете му, погали пръстите му и му се усмихна, чакайки останалите да излязат. След като другарите им си тръгнаха, тя започна да му разправя за дните, прекарани в двора, за красотата на абатство „Сейнт Питърс“ и за изисканото кралско жилище наблизо. Дьо Пайен осъзна, че дамата се опитваше да го разсее и я подразни, че чул как кралят бил пленен от хубостта и грацията й. Едмънд скри собствената си ревност и внимателно слушаше нейните описания, изучавайки косата и прелестното й лице.
— Защо? — неочаквано попита той.
— Какво защо? — тонът й беше присмехулен.
— Не си омъжена — заяви той. — Бродиш по лицето на Божата земя като поклонница.
— Какво съм аз, Едмънд? — Изабела се приведе напред. — Когато ти отпътува от Йерусалим за Хедад, мина по търговската улица и аз те видях — облечен в бялата си мантия, с тамплиерската си шапка, Парменио яздеше пред теб, а Майеле отзад. Седеше на коня си като човек, който е решен, отдаден и целеустремен. Това важи и за брат ми и за други мъже от Храма. — Тя се приведе още по-близо. — Аз не съм по-различна. С брат ми бяхме отгледани в имението Бруър в Линкълншир. Също като твоите, и нашите родители починаха, когато бяхме малки. Отгледаха ни заедно. Ричард винаги е искал да стане рицар, паладин. И повече от всичко и той, и аз, искахме да избягаме от зелените равнини на Линкълншир, от скучните сбирки в имението, графството и общината. Виждал си тази земя, Едмънд. Понякога е красива, понякога — студена и мокра, разяждана от гражданска война. Ричард и аз бяхме неспокойни и щом започнахме да странстваме, вече не можехме да спрем. — Изабела се усмихна дяволито. — Сега чуй това — песен на менестрел63, която научих в двора — и без повече суетене тя запя със сладък, мелодичен глас.