— Кой си ти?
— Значи господарят Хейстанг не ти е казал? — странникът захихика. — Аз съм ловецът на мъртвите, пазителят на труповете, прокаженият рицар. В нощните часове, когато градът спи, излизам с лодката си в реката. Търся трупове в плитчините, сред тръстиките и край калните наноси. Познавам реката — тя е непостоянна, жестока любовница. Откривам къде тя изхвърля мъртвите си — бледни, студени и покрити със зеленикава слуз. Събирам ги за градския съвет и ги пренасям в моето убежище — малкия параклис на свети Лазар там, близо до големия мост. Измивам ги, пречиствам ги и ги помазвам. После изпращам сметката за услугите си. Два пенса за самоубийство. Три пенса за жертва на нещастен случай. Пет пенса за убийство или незаконно покушение.
— Опитваш се да изплашиш госта ми ли? — подразни го Хейстанг.
— Да го изплаша ли? — Пазителят на труповете въздъхна толкова дълбоко, че белият плат на лицето му помръдна. За частица от мига Едмънд зърна долната част на жестоко обезобразеното лице. — Да го изплаша? Как бих могъл аз да изплаша тамплиер, великия герой и победител от Куийнсхайт? — Пазителят потропа със сопата си по пода. — Не, аз не го плаша. Не мисля, че бих могъл. Така или иначе, той ще се натъква и на по-лоши неща в бъдеще.
— Кажи му — настоя Хейстанг, — кажи му каквото знаеш.
Пазителят се приближи, подпрял се на тоягата си. Дьо Пайен долови сладкия аромат от плаща на мъжа — на някакви свежи билки, приятни за обонянието.
— Както казах, обикалям реката с лодката си — начена пазителят, — един фенер има на носа й и един — на кърмата. Мнозина ме познават и просто ме подминават. Виждам неща, които не са моя работа. Кралски лодки, които плават от Уестминстър до Тауър и обратно. Контрабандисти, които се прокрадват от пристаните и кейовете. Млади благородници с гореща кръв, жадни за удоволствия, кръстосващи из рибарниците, баните и бордеите на Съдърк. Дори и шпиони, слизащи зад перилата на чуждестранни кораби и качващи се в лодки, които ги очакват долу. — Той поспря, а Хейстанг направи знак на хората си да се присъединят към останалите, все още сбрани край огъня при олтара. — Познавам реката — продължи пазителят. — Извадя ли труп, мога веднага да ти кажа как е умрял нещастникът: от удар в главата, от острие в търбуха, гърлото или гърба. Наскоро обаче настъпи нов ужас. Появиха се трупове на млади жени, обезкървени, с разрязани гръдни кошове и изтръгнати сърца, прерязани гърла, бели и студени като късове месо, провесени в някоя месарница, за да им изтече кръвта.
— Колко тела са открити?
— Две. Ти видя същото тук тази вечер. — Пазителят посочи с тоягата си към другата част на църквата. — Ала аз съм виждал и повече. Една нощ, тъкмо преди Сретение Господне, реката бе гладка, а бризът бе утихнал. Бях подминал Куийнсхайт и плавах по талвега65. Голяма лодка с поне шест гребла изскочи из мъглата. Понякога злото е също като кълбящ се дим — то може да нахлуе в душата ти и да смрази сърцето ти. Тозчас ме обзе ужас. Ладията се движеше бързо, шестимата гребци бяха с наметала и маскирани и налягаха веслата. Една фигура стоеше на носа, лицето й бе скрито. Бързо обърнах лодката си и, докато го правех, силният фенер на носа разкри две млади жени, вързани и със запушени усти, легнали на кърмата на онази ладия. Така става, когато просветва светкавица, раздираща мрака и разкрива нещо, като при внезапно нахлуване на слънчевата светлина. Видях неподправения ужас в очите на онези момичета. Видях парцалите, с които им бяха запушили устите, въжетата около китките и глезените им. Бог да се смили над мен, тамплиере, но не можех да направя нищо. Ладията ме отмина и изчезна в тъмата.
— Ала подобни отвличания сигурно се случват често?
— Не, не е така! — Хейстанг се приближи. — Едмънд, в този град можеш да си купиш закръглено момиче за едно пени и да напълниш дома си с момичета за половин марка. В Лондон има повече уличници, отколкото граждани. Ала защо да превозваш две млади жени в мъртвилото на нощта? Бих могъл да напълня кралския кораб с млади продажници, доволни, че ще получат коричка хляб. Защо обаче е тишината, ужасът, запушените усти? И къде са отивали? — Той се извърна към пазителя.
— Не и в Съдърк. Ладията се движеше по талвега, сякаш се беше отправила към самотните кални наноси на устието. — Пазителят отново тропна със сопата си по пода. — Убеден съм, че съм видял прокълнат убиец, кроящ светотатство и всякакви други мерзости онази нощ. Нарекох тази лодка „Ладията на Дявола“. Не съм виждал друга като нея по реката! — Той отстъпи. — Казах на добрия си приятел Хейстанг и той ме доведе тук, за да зърна ужаса, открит при олтара. Същото е като тогава.