— Шестима — заговори и Ричард, ала замлъкна, щом Изабела влезе в стаята с лице, издаващо страха й.
Тя забърза през помещението и отиде при брат си, който само я прегърна и й зашепна нещо. Дамата се обърна и благодари на слугата, който я бе придружил от дома на епископа до тук, сетне приседна на столче и русата й коса падна на лицето й.
— Всички носеха качулки — заяви Берингтън. — Градски обесници, платени убийци, наети за няколко пенса. Двама бяха ранени, останалите се събраха, заплашиха ни с мечовете си и се оттеглиха…
Ричард отново замлъкна, когато Парменио влезе в трапезарията. Генуезецът, все още загърнат в наметалото си, скоро се смути от безцеремонните въпроси на Майеле къде е бил и заломоти, че се почувствал зле и имал нужда да си купи лекове. Хейстанг, който обикаляше и разглеждаше бъркотията и бе забелязал резките от мечовете, оставени по масата и пейките, сега тропна силно с тока на ботуша си по пода.
— Това са дела на Ордена на Храма. Не влизат в моите правомощия. Господа, милейди, трябва да вървя. Едмънд? — Дьо Пайен го последва в мрака. Хейстанг спря и се озърна над рамото на тамплиера. — Бъди нащрек, Едмънд! Утре опитай да разбереш как тези главорези са успели да влязат и да изчезнат. А междувременно… — Коронерът бавно си тръгна, тананикайки любимия си химн: „O puella vera et pulchra“66.
Дьо Пайен отново отиде в трапезарията, където Парменио бе поставил столовете по местата им. Берингтън освободи сержантите и залости вратата зад гърбовете им. Облегна се на нея и махна към масата:
— Нека се нахраним, да пийнем, да помислим и да вземем решение. Не можем да останем тук, където Уокън, Бог да го прокълне, може да се крие из канавките и улиците и да подготвя нападенията си.
— Тогава какво предлагаш? — попита Парменио.
— Да го принудим да излезе оттук — Майеле тропна с бокала си по масата. — Да напуснем Лондон. Нека отидем там, откъдето е дошъл този негодник — имението Борли в Есекс. Едмънд, ти се възстанови, най-тежкото време от зимата отмина. Където и да отидем, сигурен съм, че Уокън ще ни последва.
Дьо Пайен се озърна към Парменио, който кимна. Берингтън, изглежда, също бе съгласен:
— Логично е и можем да го направим — измърмори той. — Кралят отпътува от Лондон за Дувър. Колкото до Уокън, тук не отбелязваме никакъв напредък. Приключихме с неотложните си тамплиерски дела в Лондон. С Изабела трябва да уредим някои семейни въпроси. И така, ще заминем за Борли, а после — той се усмихна — ние трябва да се върнем в семейното ни имение Бруър в Линкълншир.
Споразумяха се. Дьо Пайен пожела лека нощ на останалите и се оттегли в стаята си. Бе обзет от силна тревога. Заръките на Хейстанг да разследва всичко много внимателно засилиха подозренията му, особено по отношение на загадъчните дела на Парменио. И не стигаше това, но всички отново щяха да потеглят по калните пътеки към някакво неприветливо имение. Загледа се в разпятието на стената и не за пръв път се замисли за обетите и живота си на тамплиер. Объркан от тези мисли, той се съблече, извади от дисагите малкия опърпан псалтир, завещан му от лорд Юг, и коленичи на коравия под. Поглади телешката кожа на корицата, проследявайки посребрения изпъкнал кръст, който малко по малко се изтъркваше. Страниците вътре жълтееха, изпъстрени с черни и мазни петна, силно изпомачкани. Приближи се до светлината на свещта и отвори книгата на текстовете за вечернята. Запя на висок глас първите редове на псалма: „Но лицето на Господа е против онези, които вършат зло, за да изтреби от земята помена им.“67
— Дали е така? — прошепна Дьо Пайен и си припомни ужасния труп на онази девойка и откровенията на ловеца на мъртвите. Едмънд потисна съмненията си и се опита да чете, но мисълта му отлетя обратно в онази мрачна сакристия при страховития труп, който тя пазеше.
На следващата сутрин Дьо Пайен се събуди рано. Присъства на утринната литургия, отдаде се за малко на мислите си, сетне закуси в помещението за провизии, където готвачите поднасяха купи с овесена каша, полята с мляко и поръсена с индийско орехче, а после и бели филии хляб, намазани с масло и мед. Той изпи една голяма чаша разреден ейл, сетне излезе и застана на плочника в двора. Някакъв прислужник с кофа и парцал търкаше кървавите петна по стъпалата пред къщата за гости. Дьо Пайен тръгна, мина покрай мъжа и му кимна, сетне проследи дирята през двора. Изведнъж спря. Не можеше да открие повече петна от кръв между вътрешния двор и стената. Объркан, той затърси, докато чу как някой вика името му. Един сержант се втурна към него, дъхът му се виждаше в мразовития въздух.