— Господарю, при портата една жена моли да се срещне насаме с теб.
Едмънд го последва извън стените. Жената, която сержантът посочи, стоеше край сергията на предприемчив амбулантен търговец, който бе поставил сергията си близо до стените и продаваше макари, напръстници, игли, карфици и конци. Непознатата се пазареше за сребрист конец. Тя плати на човека и се обърна, когато Дьо Пайен се приближи. Имаше бледо красиво лице, катраненочерна коса, стегнато сплетена със златисточервен ширит. На ушите й искряха обици, сребърна огърлица се виеше около тънката й шия, а гривните дрънкаха, щом мръднеше ръка. Качулката и наметалото, които бе облякла, бяха от тъмносиня вълна, обточени с волан. Тя заговори бързо на английски, сетне се усмихна извинително.
— Mon seigneur68 — премина тя на нормански френски, — ако ме последваш, ще ти разкажа за Уокън. — Жената зърна тревогата в очите му. — Няма да те водя в Куийнсхайт — прошепна. — Да, чух за това, което се е случило там. Не, съвсем наблизо, в една гостилница на улица „Патерностер“, казва се „Господарката на слънцето“. — Непознатата сви рамене. — Ще бъда там, докато удари камбаната за молитвите. Е, сър? — Тя нежно го потупа по гърдите. — Може би искаш да си вземеш колана с меча. Както и да е, ще говоря само с теб.
— Защо?
— Ти си този, който търси Уокън, нали? Така ли е? А генуезецът? Ами останалите? — Тя отново вдигна кокетно рамене. — Следя клюките. Генуезецът е потаен. Твоите спътници, е, ами те са английски рицари — може и да са се сражавали редом с Уокън. Пък и — непознатата посочи дома на Храма, — слугите ти са наблюдателни. Те казват, че си почтен човек, макар и самотен. Нима не можеш да ми отделиш малко време? Аз ще бъда в гостилницата. Името ми е Алиенора — рече тя и си тръгна, а елегантните й обувки с високи подметки потропваха по калдъръма.
Дьо Пайен затвори очи, прошепна молитва за закрила и забърза обратно към стаята си. Затегна колана с меча си, загърна се в тежкия плащ и забърза, този път извън Храма. Знаеше къде бе уличката „Патерностер“ — наистина не беше далече и нямаше лошо име. Проправи си път през тълпата, отблъсквайки просяците, пияниците, досадните чираци с наметки, поръбени с козина от съсел. Продавачките на риба предлагаха кефал, минога, скумрия, херинга и омари. Търговците викаха, че имат за продан съдинки за сосове, солници, свещници, кошници, тасове и чаши. Един стражар стоеше в някаква каруца и шумно обявяваше, че гражданите не трябва да се презапасяват с въглища и че не бива да се продава стока, ако не е платен налогът за тържището. Утринта бе оживена, изпълнена с всякакви звуци, гостилниците и пекарните предлагаха пайове и змиорки, кълцан свински бут, сирене и чесън, вихреше се въртележка от цветове и плетеница от миризми — от най-зловонните до най-сладкия аромат на пчелния восък.
Тамплиерът стигна до улица „Патерностер“. Пристъпваше внимателно, защото улицата бе наклонена от две страни към канавката, която минаваше през средата. Дори в този ранен час, барата бе пълна със смрадлива мръсотия, върху която чистачите изсипваха пълни лопати с парлива на мирис селитра. Той стигна до двукрилата врата на „Господарката на слънцето“ и влезе в просторната трапезария, чийто под бе застлан с рогозки, а тесните й прозорци и белите стени бяха украсени с червени и зелени драперии.
— Вино от сушено грозде? — попита стопанинът на гостилницата и се заклатушка към него, бършейки дебелите си пръсти в престилката. Човекът говореше много добре нормански френски, а малките му проницателни очи оглеждаха плаща на Дьо Пайен и меча му. — Виното от сушено грозде е чисто като сълзите на покаяниците — рече той. — То поразява като светкавица и е по-вкусно от бадемите, кара те да станеш бърз като катерица, игрив като дете, пиещо мляко.
— Алиенора? — настоятелно пита Дьо Пайен.
Домакинът се поклони и му посочи стълбите:
— Последвайте ме, сър.
Стаята, в която бе въведен Едмънд, бе просторна, с красиво боядисани в черно греди, украсени с разноцветните знаци на зодиака, а стените в кремав цвят бяха чисти и накичени с пъстри платове. Един малък прозорец стоеше отворен, а другият бе скрит от спусната жълта завеса. Помещението бе наредено с изящни мебели, дебели вълнени килими застилаха пода, а самата стая бе добре осветена от запалените в голям свещник свещи. Алиенора седеше на леглото, чиято покривка бе изработена от козината на белка, избродирана с фигури на птици, зверове и цветя. На столче до нея бе оставен позлатен кафез, а на пръчицата в него стоеше конопарче. Жената хранеше птичето с трохичките от една чиния и, когато приключи с това, тя се изправи, докато гостилничарят затваряше вратата зад Дьо Пайен, след като шумно бе известил: