— Велик и благороден посетител.
— Благороден ли си, господарю Дьо Пайен? — усмихна се тя. Погребален рог изрева в уличката долу. Алиенора прекоси помещението и отиде до отворения прозорец, като махна на Едмънд да застане до нея. В ръцете си, облечени в ръкавици без пръсти, тя държеше купа с тлеещи въглени, докато наблюдаваше погребалната процесия отвън. — Рицар — рече тя и посочи коня без ездач, оседлан и с нахлузен оглавник. Шлемът, щитът и войнишкият колан висяха, окачени на самара. Зад жребеца пристъпваше един свещеник, държащ в ръце голям съд със светена вода, придружаван от мъже с димящи кадилници и дякони, които пък носеха свещи и кръстове. Опечалените вървяха след тях, всичките облечени в черно, стиснали по едно зелено клонче, и тихо припяваха заупокойните псалми. — In media vitae sumus in morte69 — прошепна Алиенора.
— Не знам дали съм благороден — отвърна Дьо Пайен, — ала животът наистина е монета с две лица и смъртта е част от него. Милейди, пожелахте да се срещнем заради разбойника Уокън, нали?
— Разбойникът Уокън? — тя се засмя. — Господарю, аз съм куртизанка, дъщеря на добро семейство. В младите си години бях затворена в манастир като послушница, докато… — Алиенора сви рамене. — Всяка душа си има своя история. Сега живея тук, тамплиере. Познавам света на мъжете. Познавам душите на посетителите си. Забавлявала съм свещеници, духовници и да, дори тамплиери, включително Хенри Уокън — господарят на имението Борли в кралското графство Есекс. Уокън бе измъчен мъж, тамплиер, който се бореше с желанията на плътта. Често губеше битката и заради това ме посещаваше през седмиците преди отпътуването си с чуждестранен кораб за далечни страни.
— И?
— Магьосник? — подигра се тя и подаде купичката на Дьо Пайен, за да си стопли и той пръстите. — Вълшебник, чародей? Нима това е човекът, за когото говорим? — Гласът й набра сила. — Небивалици! Уокън е просто мъж, разкъсван от плътски пориви.
Тя се усмихна на Едмънд, когато той й върна купата. Рицарят погледна през прозореца — една сянка от другата страна на уличката се шмугна зад ъгъла. Алиенора отиде, седна на крайчеца на леглото и подкани с жест тамплиера да я последва. Той седна и се изчерви от неудобство, когато мечът му се оплете в покривката на постелята. Стана, за да разкопчае колана си. Стресна се от почукването на вратата.
— Мистрес — прокънтя гласът на гостилничаря. — Желаете ли вино?
— Почакай… — рече тя и тръгна натам.
Дьо Пайен си спомни сянката от другата страна на уличката и празната трапезария на долния етаж. Той не бе поискал вино!
— Не, спри! — Едмънд се хвърли на пода.
Вратата се отвори с трясък. Две фигури с маски и качулки, се втурнаха вътре. Коленичиха, освободиха стрелите на арбалетите си и двете остриета покосиха Алиенора — едното в гърдите, а другото — в лицето. Дьо Пайен запълзя, за да вземе колана с меча си и погледна нагоре. И двамата разбойници бяха избягали. Той скочи на крака и ги последва. Алиенора не можеше да бъде разпозната — бе загинала на място, а лицето й сега представляваше пихтия от шуртяща кръв, разтрошени кости и раздрана кожа. Една от очните ябълки висеше, кухината бе празна. Едмънд се извърна, стигна вратата и тръгна надолу по оцапаните с кръв стъпала. Убийците не бяха показали никаква милост. С прерязано гърло, гостилничарят лежеше на половината път надолу, и се гърчеше, а очите му вече се изцъкляха. Трапезарията все още бе пуста. Дьо Пайен зърна уплашени лица, които надзъртаха като призраци през полуотворената врата на кухнята. Той изтича на улицата. Минувачите вече спираха, за да надничат през зейналата порта на гостилницата. Едмънд се огледа наляво-надясно. Не можа да види никакви главорези, никакви нападатели облечени в черно.
— Ти видя ли…? — викна той на някакъв калайджия, ала спря, защото мъжът не разбираше езика му.
Дьо Пайен прибра меча в ножницата и се върна в гостилницата, влезе в сладко ухаещата кухня с касапския тезгях и весело къкрещите над огъня гърнета. До тях бяха полуотворените вратички на пещта, от която се подаваха току-що опечените самуни хляб. Готвачите, кухненските слуги, които приготвяха шишовете, и слугините се свиха ужасени. Най-накрая Дьо Пайен откри една жена, която разбираше какво й говори, и я прати в градския съвет, за да повика незабавно коронера Хейстанг. Сетне зачака в трапезарията, пазейки вратата, докато не пристигна разследващият със своя отряд. Те разгледаха труповете. Едмънд разказа какво се бе случило. Чувстваше се изтощен, отвратен, и не направи опит да скрие настроението си. Джон го стисна за рамото: