— Ти се опита да ме убиеш в Триполи. Уверен съм, че ти пусна онази стрела от арбалет пред Аскалон. Ти трябва да си бил. Майеле бе до мен. Кой друг може да го е направил?
— В Триполи направих грешка. Пред стените на Аскалон опитах да те накарам да бъдеш нащрек.
— Ти едва не ме уби.
— Не, ако исках, онази стрела щеше да строши черепа ти. Исках да те стресна, да те разтревожа и да те пробудя.
— Защо?
— Заради опасностите, които те окръжаваха, било то от страна на Трамле или от някой друг като Уокън и сборището му. — Парменио се усмихна едва-едва. — Успях. Ти си много опасен мъж, Едмънд дьо Пайен. Ти си идеалист, стремиш се към идеала. Мислеше си, че светът е олицетворението на мечтите ти, а в действителност той се оказа плод на най-черен кошмар. Мисля, че сега осъзнаваш това. Твоят орден се променя. Той вече не е легион от почтени, истински рицари, а от мъже, които преговарят с господарите на света. Няма нищо по-опасно от идеалист, който се е пробудил, за да види суровата реалност на живота.
— И това включва и теб, с твоите срещи със странници от Венеция и други места. Странници, които се промъкват в Лондон, за да разговарят с теб из тъмните ъгли на хановете?
— Е, добре. — Парменио протегна ръце. — Свали арбалета, Едмънд, и ме остави да ти покажа нещо.
Генуезецът въздъхна, като забеляза неотстъпчивия поглед на Дьо Пайен. Той свали дрехата си, порови вътре и извади сгънат пергамент от таен джоб в подплатата.
— Сложи го на пода — заповяда Едмънд, — заедно с войнишкия ти колан. После отстъпи три крачки и коленичи със скръстени ръце.
Глава дванадесета
Земята на Англия е потънала в злощастието на беззаконието.
Парменио се подчини. Дьо Пайен се втурна напред, грабна пергамента и отстъпи. Веленът бе от най-добро качество. Върху пурпурния восък за запечатване се виждаха кръстосаните ключове на папството, на епископа на Рим, а изящният ръкописен почерк известяваше: „Евгений III, по волята на Бога и милостта на Светия Дух, слуга на слугите на Господа, епископ на Рим, Pontifex Maximus70“. Писмото възвестяваше, че Тиери Парменио, гражданин на Генуа, е legatus a latere — личен пратеник на папата и Malleus Maleficarum71 — чук за магьосниците, „избраният от Бога инструмент за унищожаването и изтребването на вещиците, чародейците, вълшебниците, некромантите и всички, които се занимават с черните изкуства, противоречащи на учението на Светата Майка Църквата“.
Дьо Пайен вдигна изумено очи. Парменио отвърна натъжено на погледа му. Рицарят повторно прочете папската заповед — тя даваше на Тиери totam potestatem in omnibus casibus — пълна власт при всякакви обстоятелства.
— Защо? — Дьо Пайен свали арбалета. — Защо не ми каза?
— Нека ти разкажа сега. — Генуезецът се настани по-удобно. — Едмънд, аз служа в тайния папски архив. Отговарям само пред папата и пред никого другиго. Църквата — той внимателно подбра думите си — среща множество трудности и магьосничеството е една от тях. — Парменио преглътна с усилие. — Аз вярвам, и сега ще го повторя тук в Божия дом, че онова, което ние наричаме черни изкуства, дяволските сабати72, чародейството, в повечето случаи не се оказва нещо по-различно от измама, заблуда, глупав маскарад. Повярвай ми, Едмънд, нищо не представлява. Мъжете и жените, които намекват, че имат тъмни сили, го правят, за да сплашват останалите или — той се изсмя остро — просто за извинение да се съблекат голи, да се наливат като пияници и да гуляят, търкаляйки се във всякакви мръсотии. — Парменио пое дълбоко дъх. — Ако те искат да танцуват голи на някоя полянка, озарявана от лунната светлина, или да почитат някаква древна скала — той се усмихна, — какво от това? Всъщност — нищо, това е глупост, детски игри. Но разбира се, има и някои, които са наистина вещи в черните изкуства и еликсирите. Повярвай ми, тамплиере, мога да ти дам биле, от което мозъкът ти ще реши, че си се въз качил на орлови криле и летиш току под слънцето. — Тиери поспря и отново премери внимателно словата си. — И най-сетне, има неколцина истински слуги на вечния мрак. Те не се показват, не издават какви са в действителност. Те не са глупаци или актьори, а мъже и жени, които умеят да се възползват от маските си, несравнимо умни и неуловими. Те не бива да бъдат дирени в мръсните коптори, мрачните мансарди или навън из пустите земи, а в архивите, приоратите, абатствата, манастирите, обградените с ров господарски къщи в именията, замъците и палатите. Те са образовани и начетени, на пръв поглед верни синове и дъщери на църквата. А всъщност са последователи на Дявола и са много опасни.
70
Върховен жрец (лат.). Титлата се носи от най-висшия католически духовник — папата. — Бел.прев.
71
Чук за вещиците (лат.). Така се наричал известният „наръчник“ — трактатът на инквизиторите през Средновековието. Автори на съчинението са двама монаси доминиканци — Якоб Шпренгер и Хайнрих Крамер. — Бел.прев.
72
Сабат (или шабат) е съботният ден за евреите, който е празник, така както за християните това е неделята. Във вещерската терминология сабатът е специален ден, в който се чества определен празник. Думата често се използва просто като синоним на „вещерско сборище“. — Бел.прев.