— Защо?
— Защото наистина призовават мрака и впрягат цялата си сила и воля, за да постигнат своите нечестиви цели, а за да ги осъществят, те убиват. Не става дума за танци на лунна светлина, а за богохулство, светотатство и убийство. Те в действителност вярват, че ако убият човешко същество, че ако прережат гърлото на жертвата си, както се коли прасе, че ако извадят сърцето й и го предложат на силите на мрака, ще получат ответ.
— И така ли става?
— Както казва древната поговорка: „Когато дириш тъмата, нещо или някой винаги отвръща.“
— И ти ги издирваш и ги задържаш?
— Не, Едмънд, аз ги издирвам и ги убивам. Те са загубени души. Не могат да бъдат върнати към доброто, за тях няма покаяние. Единственото, което мога да направя, е да ги пратя при Бог, за да ги съди той.
— А тук?
Парменио сви устни:
— Бил съм и преди в Англия, сигурно вече си го разбрал. Този остров е обиталище на магията. Казват, че Уилям Червенокосия73, кралят на Англия, бил замесен в такива черни изкуства и затова бил убит, докато ловувал в Ню Форест. Или Уилям, синът на великия Хенри I, който пък се удавил, когато кралският „Бял кораб“ претърпял крушение — неговата смърт станала причината за сегашната гражданска война и за бунта на мъже като Мандевил. Според мълвите потъването на онзи платноход било причинено от магия.
— Бил ли е чародей Мандевил?
— Не, не мисля, че е бил, ала е бил закрилник на такива хора. Оплячкосвал е манастири и абатства заради богатствата им и ги е използвал като свои крепости. Истинските поклонници на черните изкуства получили възможност да използват и насилват свещеното. Мандевил е привличал тези души от най-дълбокия мрак в обкръжението си. Те можели да се крият зад щита му и да продължават със своите мерзости. Виждал си какво могат да вършат, в целия му ужас. Кой го е грижа, че някакво младо селско девойче е изчезнало? Кой би дръзнал да се занимава с изоставени, осквернени църкви, осветявани нощно време от пламъци?
— И все пак ти си заминал първо за Светите земи, не за Англия?
— Аз бях изпратен там, Едмънд, по същите причини. Преди повече от петдесет години твоят прачичо заедно с други мъже нахлули в Йерусалим и го превзели. След векове на загуби те възвърнали свещените за християнството места. Посветените и набожните прииждали на поклонение по тези земи.
— Както и други?
— О, да, както и други. Йерусалим, свещената земя, светите места привличат както ангели, така и демони. Плъзнаха слухове. Папата получи писма от патриарха и от други хора, че в Йерусалим се ширели магьосничеството и чародействата. Аз бях изпратен там, за да проуча това. Ала пристигнах прекалено късно. Трамле, само Бог знае заради каква причина, бе действал прибързано. Вещицата Ерикто, за която аз бях чувал, бе избягала. После Уокън бе задържан и поверен на Берингтън, за да бъде върнат в Англия. Междувременно Бозо дьо Беосис бе повикан от Лондон.
— С каква цел?
— Трамле бе силно разтревожен, че тамплиерите пазят тялото на неопростения грешник Мандевил, както и заради приемането на мъже като Уокън в ордена. — Парменио направи гримаса. — Тайно говорих с Берингтън — записите за приемането на нови членове из английските територии са много непълни.
— И Беосис е носил вина за това?
— Да, той или е подменял архивите, за да прикрие собствената си глупост, или ги е отнесъл в Светите земи, където — Парменио сви рамене — те са били откраднати или загубени.
— Ами в Светите земи?
— В Аскалон те закрилях, Едмънд. Мислех, че ще започнеш да ми се доверяваш, ала всъщност защо да го правиш? Ако трябва да бъда честен, аз никога не съм ти вярвал. Последователите на сборището са умни, крият се. Посред бял ден се държат по един начин, ала след мръкване стават съвсем други същества. Предполагам, че и аз не съм по-различен. Бива ме с езиците. Маскирам се, преструвам се. Мога да се събирам с най-лошите и да бъбря с най-добрите. Както и да е, шпионите ми в Триполи говореха за убийци, събрани от тайнствен франкски рицар, може би дори тамплиер. Чух за бягството на Уокън. — Парменио се взря в нефа на църквата. — Сенките напускат скривалищата си, Едмънд, трябва да внимаваме. — Дьо Пайен се озърна към арбалета, все още зареден, който лежеше до него. Парменио последва погледа му. — Едмънд, аз не съм убиец, не съм душегубец. Заминах за Триполи. Там проведох търсене и се провалих. Граф Реймон бе убит. Колкото до клането и грабежите, които последваха, чудех се дали и за тях имаше причина. Навярно съм пренебрегнал очевидното. Граф Реймон е бил погубен, за да настъпи объркване и смут — извинение да се краде и плячкосва. — Генуезецът поклати глава. — Не знам. И така, избягах да се скрия в онази гръцка църква. Видях те там — тамплиер, възседнал коня си, втренчил празен поглед навън. Бях избягал от една къща, в която прерязаха гърлото на млада жена и запокитиха бебето й в стената. Гневът ми преля. Помислих, че си участвал в подобно клане, но ти, разбира се, не беше. Подобно объркване е било умишлено подготвяно. Колкото до останалото — Парменио разпери ръце, — Трамле бе принуден да ми се довери. Показах му писмото си и той нямаше друг избор. Той вярваше, че Уокън е замесен в убийството на граф Реймон и че плячката, която тамплиерът отстъпник бе заграбил в Триполи, ще бъде използвана за връщането му в Англия. Великият магистър имаше една надежда…