— Огън — прошепна Парменио, — съвсем наскоро. Дърво и въглища са били ползвани и виж… — Той вдигна едната свещ, премести се откъм едната страна на олтара и с облечения си в ръкавица пръст посочи някакво петно върху каменния под. — Кръв. Сигурен съм. — Дьо Пайен приклекна. — Майеле и Берингтън са били тук — рече Тиери.
Едмънд се усмихна мрачно.
— Както и Уокън.
Глава тринадесета
Междувременно Фортуна се показа непостоянна и променлива и за двете страни…
Дьо Пайен разгледа тъмното, лепкаво петно, промълви тихо молитва и мина през нефа. Тракането на токовете на ботушите му отекваше като думкане върху тъпан. На слабата светлина чудовищата, издялани на върха на масивните кръгли колони, сякаш го гледаха злобно и го следяха с поглед. Той застана в сянката на полуразрушения вход и се загледа към гробището — диво, буренясало място, където папратите и плевелите едва-що не задушаваха очуканите надгробни камъни и прогнилите дървени кръстове. Тъкмо щеше да се извърне, когато зърна някакво движение в гробището. Взря се отново. Да, сигурен беше — там имаше човек, облечен с одежди в кафяво и зелено, за да се слива с мрачните цветове на древните тисове, жилавите храсталаци и пълзящата зеленина. Едмънд погледна към небето, сивеещо от първото докосване на нощта. Скоро щеше да настъпи времето на совите и това място… Спомни си една приказка за духове, която Теодор му бе разказвал, според която всяко гробище бе вардено от земен дух — душата на последния човек, погребан в него. Нима му се явяваха видения? Усмихна се на приглушеното изпращяване в шубраците. Дух с тежка стъпка? Парменио идваше забързано към него.
— Какво има? — измърмори той. — Почувствах…
— Злокобно място — отвърна Едмънд. — Злото се притаява тук като изгладнял звяр пред вратата — ненаситно за души. Не съм сигурен кой е там — Дьо Пайен погледна генуезеца, — ала някой се крие из храсталаците. Не вярвам да е враждебно настроен. Никой не би посмял да нападне отряд като нашия. Е, добре — въздъхна той, — може би малко честност ще пропъди мрачното настроение. — И без да изчака отговора на спътника си, тамплиерът влезе в гробището. Приближи се до прастаро издигнато надгробие, изронено и изхабено от годините и отминаващите сезони, което навярно някога е било чудесно място на вечен покой, но сега беше само един очукан камък. Качи се върху него и извади от ножницата меча си. — Парменио — рече Едмънд, — би ли превел… — Генуезецът попипа лицето си и неохотно се приближи. Дьо Пайен вдигна меча си за дръжката с форма на кръст. — Който и да си ти — извика той, — от каквото и да се боиш, аз не съм ти враг. Идвам с мир. Кълна се в светия кръст, във всичко, що е свещено, че си в безопасност. Да, дори в това гъмжащо от демони място ти си в безопасност. — Парменио повтори думите му на грубия островен език, сетне Дьо Пайен извади една от безценните златни монети от кесията си и я вдигна така, че тя да блесне на светлината — Кълна се в светия лик, че това ще бъде твое, ако се покажеш — рече той, свали ръце и слезе от камъка.
Шубраците се разлюляха. Показаха се трима мъже, облечени в тъмнозелени елеци и тесни кафяви панталони, нахлупили на главите си качулки. Бяха въоръжени с арбалети и ками, затъкнати в коланите им. Двама от тях останаха на местата си, но онзи в средата запристъпва бавно напред, свали качулката си и разкри тясно, брадато лице, очи, овлажнели от студа, и скули, напукани и загрубели от живот на открито. Непознатият се приближи към Дьо Пайен и протегна ръка. Тамплиерът се здрависа с него.
— Чърчярд79 — обяви новодошлият на развален нормански френски, — името ми е Чърчярд. — Той посочи с палец към двамината си спътници и попита: — Може ли аз, може ли ние да получим малко храна, вино и месо?
Дьо Пайен викна Хейстанг, който стоеше при заслонения вход. Странникът обаче искаше да говори само с тамплиера, затова Едмънд го отведе във външното помещение за храните, където Чърчярд се постопли на запаления мангал и излапа храната, която Хейстанг му донесе. Докато той се хранеше, Дьо Пайен го огледа. Пръстите на Чърчярд бяха почернели, дрехата му бе осеяна с петна и напоена с пот, ала човекът явно бе буден, схватлив и, както той сам бе признал, научен на четмо и псалтира. Можел да стане писар, довери им Чърчярд, ала вместо това станал иконом на Уокън. Човекът се засмя на изненаданото изражение на Дьо Пайен.