Гладът започваше да върлува. Липсата на храна стана повсеместна. Франките се видяха принудени да се хранят с листа от смокини, магарешки бодили, кожени колани и дори изсушена кожа от мъртви животни. Главата на мъртъв кон без езика се продаваше за три златни монети, вътрешностите на коза — за пет, а жив петел за десет златни монети. Рицарите бяха толкова озверели от глад, че източваха кръвта на собствените си коне и магарета и я пиеха, за да оцелеят. Франките дори започнаха преговори с Карбука, който поиска от тях пълна и безусловна капитулация, както и да се отрекат от религията си. Божията армия беше изправена пред пълно унищожение. Юг и Годфроа обаче решиха да се бият до смърт. Заедно с Елеонор направиха последните си изповеди и се заеха отново да кроят планове. Бяха стигнали до заключението, че Господ има нужда от помощ тук, на земята.
Една вечер, седмица след падането на града, Елеонор седеше на плоския покрив на къщата на търговеца с Юг, Годфроа и Теодор. Видяха как падаща звезда прекоси небето, разби се на искри и падна зад турския лагер. Граф Реймон дьо Тулуз се присъедини към Бедните братя, за да споделят бъчвичка скъпо вино, открито в избите на арменски търговец. Отначало разговорът не вървеше. Всички бяха единодушни, че надеждата за спасение е незначителна, затова само седяха и се наслаждаваха на виното и на прохладния вечерен повей. Не откъсваха поглед от проблясващите светлинки в лагера на Карбука. Елеонор пиеше полека, с едно ухо заслушана във високопарните брътвежи на пророкуващия Пиер Бартелеми, който се щураше напред-назад из покрития с калдъръм двор. Мощният глас на Пиер отекваше в нощта. Той редеше псалми и проклинаше враговете на Божията армия.
… напрати на тях насекоми да ги жилят и жаби да ги погубват;
земните им сеитби предаде на гъсеници и труда им — на скакалци;
лозята им уби с град и смоковниците им — със слана;
добитъка им порази с градушка и стадата им — с гръмотевици;
напрати върху тях пламъка на Своя гняв, и негодувание, и ярост, и нещастия — напрати зли ангели;
уравняше пътеката на Своя гняв, не вардеше душите им от смърт и добитъка им предаде на мор;[58]
Граф Реймон беше допил чашата си, здравото му око се взираше в Юг.
— Остана ни само вярата в Бога — заяви той. — Импера торът няма да ни помогне. Турците искат да се предадем или да ни вземат главите, а всъщност нищо чудно да искат и двете. Водачите ни изоставиха своето стадо.
Думите му бяха прекъснати от викове и крясъци.
Елеонор не откъсваше поглед от огнените дири, които прорязваха нощното небе. Ярки, кървавочервени пламъци разкъсаха тъмнината. От града се понесоха възгласи: «Deus vult! Deus vult! Това е поличба! Поличба!»
— Искаха поличба, дай им поличба! — Реймон се приведе и тикна чашата си в ръката на Юг. — Дай им я незабавно!
Стана, наклонил глава, сякаш се вслушваше в бръщолевенето на Пиер Бартелеми, подето с нови сили, после си тръгна.
Малко по-късно Бедните братя от Храма се събраха отново на покрива на къщата. Този път с тях бяха Алберик и Норбер. Приличаха си като братя с покритите с качулки глави, измършавелите си до краен предел лица, по които плътта се беше стопила от преживените лишения. Независимо от това очите и на двамата пламтяха и както винаги не пропускаха нищо. Изглеждаше, че изгарят от нетърпение да се втурнат в някакво важно начинание. Към тях се присъедини и Белтран. Той открито се беше зарадвал, когато откри, че Иможен е жива и здрава и на драго сърце се събра с нея. Даде израз и на огорчението си от начина, по който и той, и неговата любима бяха измамени. Юг отмина всичко с вдигане на рамене, не отдаде значение на охладняването на Белтран, като заяви, че за да се увенчае с успех замисълът на Боемунд, е трябвало всичко да се запази в тайна.