Част девета
Ирката: празникът на свети Годрик, 21 май 1099
Fulget crucis mysterium.
Тайната на кръста възсиява.
«Господи, обикнах обиталището на Твоя дом и мястото, дето живее Твоята слава.» Божията армия пееше тези стихове, когато редиците й се заспускаха по хълма, покрай руините, към земята, където се беше родил Христос. Местните християни, подтикнати от сирийски монаси от малкия им манастир при Църквата на Девата, бяха наизлезли с разпятия и молитвени броеници, за да ги посрещнат. Франките разположиха лагера си само на няколко мили от Ирката. Армията, която вече наброяваше около двайсет хиляди души, беше изпълнена с въодушевление, и не други — така написа в хрониката си Елеонор — ами Юг и Годфроа за пореден път принудиха великите сеньори да предприемат необходимите действия. Орденът на Дверите на Храма, водачите на йерусалимитите, вече представляваха истинска сила в тази земя. Йерусалим трябваше да бъде превзет час по-скоро. Свещеният град бе наскоро завзет от войски, изпратени от халифа на Кайро, водач на фатимидската секта сред турците. Той изпратил войската си през Синай да завземат Йерусалим, но Божията армия не я беше грижа. Турците, както и там да се наричаха и какъвто и да им беше произходът, щяха да претърпят поражение. Кръстоносците щяха да превземат Йерусалим. Трябваше да напредват бързо. Беше време, в което можеха да изскубват покълналите насаждения от нивите, преди слънцето да стане твърде жарко и земята да се напука. Сега беше най-подходящият момент за поход. Хиляди напуснаха Марат и тръгнаха по пътя, който вървеше по крайбрежието. Вървяха пеша, с копия и торби, преметнати през рамо, без друг багаж и каруци. След тях кретаха натоварените камили и волските коли, но тези неща не бяха важни. Йерусалим беше тяхната награда.
Надеждата за скорошно пристигане в Свещения град беше лелеяна от всички, когато напуснаха Марат през февруари. Отначало граф Реймон и останалите водачи изглежда си бяха взели поука. Небето се показваше благосклонно към тяхното начинание. Навлязоха в южна Сирия, част от древната Ханаанска земя, така твърдяха начетените — земя, преливаща от мед и мляко, особено през пролетта. Из местността, която прекосяваха, се редуваха пурпурни възвишения и хълмисти ливади, просечени от червеникави на цвят изорани ниви. Четвъртити варосани къщурки с опънати платнища и рогозки пред вратите и прозорците се гушеха сред черни базалтови скали, покрити със златистокафяви лишеи. Земята беше богата, навсякъде растяха сочни сребристозелени маслини, сенчест тамарикс, цъфнал зокум, хвойна и дива мирта. Ярки цветя мамеха погледа. Облаците се гонеха над земята, покрита с бледолилави на цвят скали, които отстъпваха място на ивици обрасли с цъфнала иглика. Прохладен, свеж бриз полюляваше гъстите треви и носеше ухания от кедровите горички и тъмните борове, които даваха добър подслон от слънцето. Нощем луната ярко възсияваше. На зазоряване цветовете бързо преливаха един в друг на небето. В тази богата земя добитъкът — овце и кози — бе пръснат из пасищата нагъсто като пчели. А беше и страна, пълна с чудеса, изпъстрена с призрачни градове, руини от древни времена, чиито разрушени стени и сводести порти бяха охранявани от зловещи създания, издялани от камък. Пътят им водеше далеч на юг и франките видяха дори върха на Снежната планина. Смаяни се взираха в надвисналите сини небеса, към които се извисяваха черните стъбла на палмови дървета с разперени като ветрила клони. Вода имаше в изобилие, в потоци, ручеи и кладенци. Тракаха водни колела и до поклонниците достигаше вече не лютивият дим от горящите къщи, а вкусното ухание на гозбите, които се готвеха над огнищата. Ароматът на акации и азалии галеше обонянието.
Жителите бяха дружелюбни, търгуваха с готовност, много от тях бяха сирийски християни, които принадлежаха към странни разновидности на вярата, като коптите и маронитите. Новините за големите победи на Божията армия, за делата на тези свирепи, облечени в желязо мъже ги бяха изпреварили. Разказите за пораженията на Ридуан, Яги Сиян и Карбука вървяха като предвестник преди Божията армия. Юг, който вече говореше от името на войската, подтикна граф Реймон да се договори с местните управители и да покаже добронамереност към всички. Дипломацията показа резултати: емирът на Шазир ги поздрави приятелски, както и управителят на Хомс[59]. На празника на въвеждането на Пресвета Богородица в Храма, армията се разположи в изоставения град Рафания, чиито градини бяха отрупани с плодове, а в къщите се намираше и храна. Останаха там и се събраха на съвет. Можеха да продължат навътре в земите на сирийците и да обсадят Дамаск, или пък да продължат направо на югозапад покрай крайбрежието. Юг убеди граф Реймон да настоява за втората възможност, с доводите, че пътят покрай крайбрежието е по-лек и ще им бъде по-лесно да набавят храна от пълни с провизии лодки, които пък ще ги придружават по време на похода. Когато беше възможно, щяха да избягват битките и препятствията. Граф Реймон се съгласи. Божията армия се отправи надолу по крайбрежието на Средиземно море. Натъкваха се и на враждебни действия. Турски съгледвачи от различни отдалечени крепости нападаха изоставащите, докато братята от «Дверите на Храма» не взеха мерки. Отделиха се от основния поток на похода и се движеха прикрито, наблюдавайки едва кретащите последни редици от армията. Турците отново нападнаха, но братството на Юг ги притисна здраво в засада, обкръжиха ги и ги избиха до крак.