Теодор никога не спореше с нея. Двамата се качваха на конете си и се отдалечаваха от мръсотията на лагера, от шума и грохота на обсадата на Ирката. Яздеха из околностите, търсеха някоя варосана къщурка с кошари, зеленчукови градини и цветя. Теодор сядаше до нея на тревата и разказваше как преди време е живял на подобно място и как мечтаел отново да открие нещо подобно. Елеонор слушаше, а вратата на нейното минало се затваряше завинаги зад нея. Никога нямаше да се върне в Компиен. Нямаше повече да се терзае за смъртта на съпруга си или да споделя небесните въжделения на Юг и Годфроа. Щом превземеха Йерусалим — ако превземеха Йерусалим, — нейният обет щеше да бъде изпълнен и тя трябваше да си избере нов път.
Елеонор тъкмо си припомняше даденото пред себе си обещание, когато Юг свика събрание. Брат й вече беше човек, чиято дума не можеше да се пренебрегне, признат водач, и сега той излагаше вижданията си с властен тон и твърдо слово: Годфроа дьо Буйон и Робер Фландърски се бяха присъединили към Божията армия, която наброяваше вече двайсетина хиляди души — но не повече. Обсадата на Ирката изпиваше силите им и трябваше да я прекъснат, защото огромната армия на халифа[60] на Кайро напредваше към Йерусалим, за да го защити.
— Откъде знаеш? — попита Белтран, влетял като вихрушка в шатрата. Зад него умърлушено се влачеше Иможен. Елеонор внимателно я огледа. Иможен беше съвсем измършавяла, с изпито лице, което не се дължеше на лишенията, а на непрекъснатите свади с Белтран, но за какво толкова се караха, Елеонор не успяваше да разбере.
— Откъде знаем ли? — гневно му отвърна Юг. — Бог стори така, че научих. Един от моите братя излязъл на лов със соколи. Соколът му нападнал гълъб и го ранил. Гълъбът паднал. Моят брат открил, че гълъбът носи съобщение в малка тръбичка, прикрепена към единия му крак.
— Не може да бъде! — изсмя се Белтран.
— Напротив. И аз чух, че е станало така — намеси се Теодор. — Турците обучават гълъбите да пренасят съобщения на дълги разстояния.
— Ами новините? — попита Алберик.
— Както ви казах, така е. Съобщението беше изпратено от една от южните крепостите на халифа на Кайро — отвърна Юг. — Египтяните изпращат огромна армия, за да защитят Йерусалим.
Единствено пращенето на огъня и далечните шумове от лагера нарушаваха тишината.
— Това безумие трябва да спре — скочи на крака Годфроа, протегнал ръце. Елеонор спотаи усмивката си. Несъмнено Юг беше нагласил всичко, макар лицето му да оставаше смирено като на послушник.
— Дължим подчинение на граф Реймон — рече Алберик.
— Само докато превземем Йерусалим — нечуто рече Норбер.
— Ако той не тръгне — продължи ожесточено Годфроа, — тогава ние ще отдръпнем нашата привързаност и верността си от него.
Одобрителни възгласи посрещнаха думите му.
— Ами копието? — поиска да знае Норбер. — Нали граф Реймон държи Свещеното копие и неговият пророк Пиер Бартелеми вижда в това знак от небето, открито одобрение от Бог за делата на граф Реймон?
— Кой казва обаче, че Пиер Бартелеми ще бъде пророк и в Йерусалим? — заплашително продума Юг. — Небето може да оттегли своята благосклонност и Бог — своето одобрение. Не е ли така?
В следващите няколко дни въпросът на Юг получи своя отговор, понеже Пиер Бартелеми сам утежни положението. Имаше още видения, твърдеше, че видял Христос, свети Петър и свети Андрей, и разказите му бяха смразяващи. Бог му рекъл, че много грешници са намерили подслон в Божията армия и че те трябвало да бъдат безпощадно прокудени от там. Граф Реймон дьо Тулуз трябвало да събере цялата армия, а Пиер Бартелеми щял по чудодеен начин да открие грешниците и да подреди бойния строй: в първите три редици щели да бъдат отдадените телом и духом следовници на Бога, а в последните две редици щели да застанат омърсените с греховете на прелюбодейството, похотта, гордостта, скъперничеството и малодушието. Пиер обяви, че Бог му наредил да надзирава незабавната екзекуция на тези грешници. Разбира се, думите му бяха приети като открита заплаха. Доста кръстоносци вече недолюбваха граф Реймон. Обсадата на Ирката се проточваше, Алексий искаше от тях да чакат, а сега дойдоха и виденията на Пиер Бартелеми.
60
Халифът е държавният глава на ислямската форма на държавно управление, наречена «халифат». — Бел. прев.