Разнесоха се слухове, които се разпространяваха като лумнал в плевник пожар. Че всъщност Пиер Бартелеми бил шарлатанин и така нареченото свещено копие, не било друго, а обикновено острие на турско копие. Сам Пиер Бартелеми, вероятно с негласното одобрение на граф Реймон, е подготвил намирането му. Франките бяха уморени от среднощните прозрения на Пиер, които го спохождаха посред нощ и чудатите истории, които следваха от тях. Дошло беше време да подложат пророкуванията му на проверка. Арнулф от Шоке[61], капеланът на норманския херцог, застана начело на множеството негодуващи. Заедно с други кръстоносци той започна да задава въпроси и под влиянието на братството на Храма, тези въпроси веднага стигаха до всички в лагера. Защо Свещеното копие е било открито от самия Бартелеми, сам в тъмния изкоп, а не пред мнозина, на открито и светло място? Защо тези видения са изпратени на Бартелеми, който в миналото бил чест гост на кръчмите, а вероятно е и беглец от войската? Пък и как се е озовало Свещеното копие в Антиохия? Кога Пилат Понтийски и неговите войници са посетили този град? Защо такива видения не е получил никой друг освен Пиер Бартелеми и защо само той е разбрал къде е заровено Свещеното копие? Дори Адемар дьо Льо Пюи не е имал подобни твърдения. Вместо това, при цялата си святост, Адемар хранеше силни подозрения относно свещената реликва.
Изникваха нови и нови доводи. Мнозина започнаха да гледат на Свещеното копие като на измама. Арнулф продължаваше нападението и ставаше все по-настоятелен, докато не успя да предизвика Пиер Бартелеми, който се изправи пред пълния състав на съвета, за да се защити.
— Нека да запалят огромен огън! — поиска Бартелеми. — Аз ще взема Свещеното копие и ще премина невредим през огъня. Ако копието ни е пратено от Бога, то ще ме съхрани. В противен случай, ще изгоря до смърт!
Изпитанието с огъня като че ли беше единственото решение. Избраха деня: Разпети петък, 1099 година. В очакване на изпитанието Пиер постеше и се молеше. В уречения ден избраха едно по-издигнато място. Натрупаха клони в средата на разстояние от около пет крачки. Войниците се струпаха по околните склонове, за да наблюдават изпитанието, всички участници в похода се стекоха да наблюдават Божия съд. Близо до средата на разчистеното място стоеше група свещеници — официалните свидетели. Бяха боси и облечени само в свещенически одежди, без брони. Елеонор и Теодор, смесили се с другарите на Юг, слязоха да гледат. Изведоха Пиер Бартелеми и свалиха горните му дрехи. Запалиха сухи маслинови клонки. Струпаните клони за огъня вече се простираха на четиринайсет стъпки, разделени на две купчини, всяка по четири стъпки висока. Между двете купчини имаше оставено място от около една стъпка. Огънят пламна буйно. Реймон д’Агилер, капеланът на граф Реймон дьо Тулуз, се обърна към армията със своя мощен глас.
— Ако всемогъщият Бог е говорил на този човек лице в лице и свети Андрей му е разкрил къде е копието, той ще премине през този огън невредим. В противен случай той е лъжец! Тогава нека изгори заедно с копието, което носи в ръце.
Цялата армия коленичи и отговорът й прогърмя:
— Амин!
Огнените пламъци лумнаха още по-високо, горещината се усили. Пиер Бартелеми преви коляно, прие благословията на един от свещениците и с мощен глас призова Бог да му бъде свидетел, че не е лъжец. Поиска от армията да се моли за него. Свещеникът взе копието, уви го в ленена кърпа и го постави в ръцете на Пиер Бартелеми. Пророкът се изправи и тръгна към огъня. Над пламъците прехвръкна птица, жегата я замая и тя падна в огъня. Пиер обаче премина през първата огнена клада, спря за миг и продължи през втората. Когато той се появи невредим и от нея, се вдигна врява чак до небесата. Пиер вдигна копието, все така увито в лен, по който също нямаше следи от обгаряне. Той се затича към хората, викайки, че Бог доказал правотата му. Теодор дръпна Елеонор настрани, защото имаше опасност от размирици. Хората се скупчиха около Пиер Бартелеми. Елеонор така и не разбра какво последва. Дали беше следствие от възхищението на тълпата или дело на някой враг, но Пиер получи повече наранявания от своите така наречени поддръжници, отколкото от огъня. Краката му бяха строшени на две или три места, по гърба си имаше сериозни наранявания. В действителност щяха да го разкъсат на парчета, ако поддръжниците на граф Реймон не бяха разблъскали тълпата и не го бяха освободили. Бързо го отнесоха в колибата на Реймон д’Агилер. Тълпата, вече убедена, че е била свидетел на истинско чудо, сега се обърна към огъня и се зае да събира въглени и пепел като реликви.