Веднага след изпитанието започнаха да се чуват различни истории за това как Пиер успял да се измъкне невредим от огъня, а свидетелите, които бяха огледали тялото и лицето му, го потвърждаваха. Други, обаче, говореха, че той е рухнал, повален от непоносимата горещина. Каквото и да беше станало, на следващия ден Пиер Бартелеми умря от раните си и беше погребан на мястото на изпитанието. Ако граф Реймон дьо Тулуз беше таил надежди, че чудото ще затвори устите на противниците му, то той остана излъган. Продължаваха да се ширят слухове, че Пиер Бартелеми бил шарлатанин, а Свещеното копие — фалшиво. Реймон отчаяно се опитваше да спаси доброто си име, но Годфроа дьо Буйон, Робер Нормански и Робер Фландърски вече бяха решили твърдо да му отнемат водачеството — задача, в която Юг и Годфроа им бяха от голяма полза. Божията армия се оттегли от Ирката. Чакаше ги Йерусалим. Към него се приближаваше египетска армия. Трябваше незабавно да превземат Свещения град! Сякаш тласкани от невидима сила, хората прибраха шатрите, разрушиха колибите си и с химни и псалми на уста поеха към Йерусалим. Реймон дьо Тулуз все още настояваше, че неговата дума трябва да е решаваща. Провалът му при Ирката беше накарал управителя на Триполи да премисли: нима франките бяха толкова слаби, та не можаха да превземат една нищо и никаква крепост? Изпрати след тях нападателни отряди. Реймон отвърна безмилостно. Отрядите бяха обкръжени, а труповете — пуснати да плуват по акведукта към Триполи — обезглавени тела и отсечени глави, от чиито зейнали рани струеше кръв.
Част десета
Йерусалим: Празникът на света Мария Магдалина, 24 юли 1099
Tam sancta membra tangere.
Тогава да се докоснат до свещените останки.
Божията армия напредваше към Йерусалим, без да знае умора. Франките пееха химни и редяха любимите си редове от псалмите, като този например: «Защото един ден в Твоите двори е по-добър от хиляда дни.» Нямаше съмнение, че не пееха за земята, която прекосяваха. Слънцето безжалостно изсипваше изпепеляващия си зной върху армията. Обвиваха ги облаци прах, рояци жилещи комари и мушици не им даваха миг покой. Следваха пътя по крайбрежието, който беше тесен и изпълнен с опасности. За радост не се натъкнаха на нито една засада, дори когато трябваше да заобиколят скалист нос, врязал се в морето — опасно място, което местните наричаха «Ликът Божи». Местните предупредиха франките, че на това зловещо място ще им се наложи да вървят един зад друг. Така и сториха, а злото ги отмина. Преминаха и други подобни тесни пътеки. Прекосиха Кучешката река, заобиколиха Бейрут. Божията армия се изсипа върху изпопадалите мраморни останки от някога великолепните дворци и се заниза под смайващите, макар и рушащи се арки, построени от римляните, преди да стигнат Сидон[62].
В Сидон спряха, отпочинаха и намериха храна близо до напоявани места. Нарязаха захарна тръстика, известна тук като «сукра», лакомо смучеха сладкия й сок и отидоха да позяпат останките от някогашната слава на Тир[63]. Поразвеселиха се и понаучиха полезни сведения от местните християни-маронити за по-нататъшното си пътуване: узнаха, че крайбрежният път не минавал покрай водни източници, имало и още опасни и тесни участъци. Божията армия, обаче следваше крайбрежния път, очите на всички бяха обърнати към сушата. Бояха се, че сарацините ще ги нападнат отстрани и че турците ще ги изблъскат в морето. Водата не достигаше, а из песъчливата, скалиста земя изобилстваха змиите и базилиските[64], чиито ухапвания бяха ужасяващи. Мъже, жени и деца, бълнуващи от жажда, ровеха жадно земята. Елеонор беше една от тях. Вода не намираха, затова пък ги нападаха отровните змии, от чиито ухапвания телата им биваха обхващани от жестоки, мъчителни болки. Ухапванията, щеше да напише Елеонор в своята хроника, толкова подсилиха жаждата у някои, че те се хвърляха в морето и се нагълтваха със солено-горчивата му вода, от която жаждата им нарастваше неимоверно.
Най-накрая Божията армия се измъкна от изпълнения с опасности участък и разпъна лагера си край една река, от която бяха останали само плитки локви по глинестото речно корито. Тръгнаха по коритото навътре към сушата, през камениста, покрита с прах равнина, в която растяха фурми и смокини. В далечината съзряха белокаменния град Рамала, издигнат в тази страховита, суха земя на спечена като камък глина, високи остри скали и набразден от вятъра пясък. Въпреки всички трудности и жаждата, армията напредваше предпазливо, но портите на Рамала се оказаха неохранявани. Влязоха зад стените и се огледаха из запуснатия, мръсен град. Зеленината беше рядкост, из улиците и пустите площади се носеха само облаци прах. Местните маронити боязливо се измъкнаха, за да ги поздравят и показаха на франките входовете към подземните водохранилища, които захранваха големите бани. Франките се струпаха в тях, напиха се до насита и отидоха в Бялата джамия. Кедровите порти на входа и тежките греди на покрива на джамията бяха черни и овъглени, опожарени от оттеглящите се турци, за да не могат франките да използват дървото за построяването на обсадни машини. Божията армия коленичи на мраморния под на джамията, тъй като жители от града им бяха пошушнали, че под него лежали костите на един от големите им светци — мъченикът свети Георги. Франките незабавно превърнаха джамията в църква и посочиха Робер от Руан за епископ. Щяха още да се бавят в Рамала, но Юг, Годфроа и останалите рицари на Храма не преставаха шепнешком да ги подтикват с думите: това не е Йерусалим, трябва да продължим пътя си.
63
Древен град във Финикия, днес се намира в Ливан. В древността Тир, Сидон и Аруад са формирали Финикийската конфедерация с център Триполи. Името «Финикия» се споменава в Библията, а финикийците произхождат от ханаанците, описани в Библията. — Бел. прев.
64
Митично влечуго, на което са приписвани страховити и зловещи характеристики. Съществуват три описания на неговия външен вид. В действителност има малък гущер, който се нарича «обикновен базилиск» и не притежава никое от смъртоносните качества на митичното влечуго. — Бел. прев.