"Радвам се да го чуя. Музеологията е най-старото списание в своята област, което излиза без прекъсване от 1892 г. насам, и все още е най-уважаваното. Това е голяма отговорност и предизвикателство, което си поела, Марго".
"Надявам се да продължа традицията."
"И ние също." Той поглади медитативно строго подстриганата си желязносива брада. "Едно от нещата, с които се гордеем, е силно независимият редакционен глас на "Музеология".
"Да", каза Марго. Знаеше накъде отива това и беше готова.
"Музеят никога не се е намесвал в редакционните мнения, изразявани в "Музеология", и никога няма да се намеси. Смятаме, че редакционната независимост на списанието е почти свещена."
"Радвам се да чуя това."
"От друга страна, не бихме искали Музеологията да се превърне в... как да го нарека? Орган за публицистика." Начинът, по който го каза, го накара да звучи като съвсем друг вид орган. "С независимостта идва и отговорността. В края на краищата Музеологията носи името на Нюйоркския природонаучен музей."
Гласът оставаше мек, но все пак бе придобил острота. Марго зачака. Тя щеше да запази хладнокръвие и професионализъм. Всъщност вече беше подготвила отговора си - дори го беше написала и запомнила, за да може да се изразява по-красноречиво, но беше важно да остави Колопи да каже думата си.
"Ето защо предишните редактори на "Музеология" винаги са били изключително внимателни за това как упражняват редакторската си свобода." Той остави думите да увиснат във въздуха.
"Предполагам, че имате предвид редакционната статия, която ще публикувам по искането за репатриране на индианците от Тано".
"Точно така. Писмото от племето, в което се иска връщането на маските от Великата кива, пристигна едва миналата седмица. Попечителският съвет все още не го е обсъдил. Музеят дори не е имал време да се консултира с адвокатите си. Не е ли малко прибързано да се прави редакционна статия за нещо, което дори не е започнало да се оценява? Особено когато сте толкова нов на този пост?"
"Струва ми се, че въпросът е ясен" - каза тя тихо.
При това Колопи се облегна назад в стола си, а на лицето му се появи покровителствена усмивка. "Това е всичко друго, но не и ясен въпрос, Марго. Тези маски са в колекциите на музея от сто тридесет и пет години. И те ще бъдат в центъра на изложбата "Свещени образи" - най-голямата изложба в музея след "Суеверие" преди шест години.
Още едно тежко мълчание.
"Естествено - продължи Колопи, - няма да ви моля да промените редакционната си позиция. Само ще отбележа, че може би има няколко факта, които не са ви известни". Той натисна почти невидим бутон на бюрото си и каза в също толкова невидим високоговорител: "Досието, госпожо Сърд?"
Миг по-късно секретарката се появи с древна папка в ръка. Той ѝ благодари, погледна го, след което го подаде на Марго.
Марго взе папката. То беше много старо и крехко и излъчваше страшна миризма на прах и сухо гниене. Тя я отвори внимателно. Вътре имаше няколко ръкописни документа с паяжини от средата на XIX век, договор, няколко рисунки.
"Това е оригиналното досие за присъединяване на маските от Голямата кива, които изглежда толкова искате да върнете на индианците от Тано. Виждали ли сте го?"
"Не, но..."
"Може би трябваше да го направите, преди да съставите редакционната си статия. Първият документ е покупко-продажба, в която са посочени двеста долара за маските: много пари през 1870 г. Музеят не е платил за тези маски на Великата кива в дрънкулки и мъниста. Вторият документ е договорът. Този Х е подписът на шефа на Обществото на Великата Кива - човекът, който е продал маските на Кендъл Суоп, антрополога на музея. Третият документ, там, е благодарственото писмо, което музеят пише на вожда с грижата на индианския агент и което му е прочетено от агента, обещавайки на вожда, че за маските ще се грижи добре."
Марго се загледа в древните документи. Непрекъснато я учудваше колко упорит е музеят към всичко, особено към документите.
"Въпросът е, Марго, че музеят е купил тези маски добросъвестно. Платихме отлична цена за тях. Вече ги притежаваме от почти век и половина. Грижили сме се прекрасно за тях. На всичкото отгоре те са сред най-важните предмети в цялата ни индианска колекция. Много хиляди хора ги разглеждат - образоват се чрез тях, правят избор на кариера в областта на антропологията или археологията заради тях - всяка седмица. Нито веднъж за сто тридесет и пет години нито един член на племето тано не се е оплакал или обвинил музея, че ги е придобил незаконно. Сега не изглежда ли малко несправедливо те изведнъж да поискат да ги върнат? И то точно преди грандиозна изложба, в която те са основната атракция?"