"Извинете?" Виола усети как в нея се надига паника.
"Кръвта. Цветът на хубав рубин. Или обратното. Аз лично го намирам за най-завладяващия цвят, който съществува. Някои може да ме нарекат ексцентрична, но е така."
Виола се опита да потисне чувството си на страх и несигурност. Вече се намираха далеч от града и тъмната нощ бързаше, в затънтените квартали, покрай които минаваха, светеха само няколко лампи, които едва се виждаха от магистралата.
"Къде отиваме?" - попита тя.
"На едно малко място, наречено Изворите. Една очарователна вила на брега на морето. Дотам са още около два часа."
"И Алоизиус е там?"
"Разбира се. Умира да те види."
Цялото това пътуване беше колосална грешка, тя вече го виждаше. Поредното глупаво, импулсивно решение. Беше се увлякла в опияняващата романтика, в облекчението от това, че Пендъргаст е все още жив. Но истината беше, че тя почти не го познаваше. А този негов брат...
Изведнъж мисълта да прекара още два часа в колата с него беше немислима.
"Виола - чу се мекият глас, - съжалявам. Добре ли си?"
"Добре. Много добре."
"Изглеждаш притеснена."
Тя си пое дълбоко дъх. "Ако трябва да ти кажа истината, Диогене, предпочитам да остана в Ню Йорк тази вечер. Уморена съм повече, отколкото предполагах. Ще се видя с Алоизий, когато дойде в града."
"О, не! Той ще бъде съкрушен."
"Не мога да му помогна. Ако можеш, моля те, обърни колата? Наистина, ужасно съжалявам за внезапната промяна на мнението, но така ще е най-добре. Бяхте много любезни. Моля ви, закарайте ме обратно в Ню Йорк."
"Ако това е, което искате. Ще трябва да сляза на следващия изход, за да обърна посоката".
Тя почувства вълна на облекчение. "Благодаря ви. Наистина ужасно съжалявам, че ви причиних всички тези неприятности."
Изходът скоро се появи: Хемпстед. Колата забави ход и излезе. Приближи се до знака "Стоп" в горната част на изходната рампа и спря. Не се виждаха никакви коли и Виола седна, като все още несъзнателно стискаше дръжката на вратата, и зачака Диоген да продължи.
Но той не продължи. И тогава, изведнъж, тя усети най-странната химическа миризма.
Тя се обърна бързо. "Какво е...?"
Една ръка, държаща нагъната кърпа, се притисна към устата ѝ, а една ръка светкавично се уви около врата ѝ и я събори брутално на седалката. Беше притисната, а смрадливата кърпа безмилостно се стовари върху носа и устата ѝ. Тя се бореше, опитвайки се да диша, но сякаш току-що пред нея се бе отворила врата от мрак: против волята си тя се наведе напред, падайки и пропадайки в тъмнината, а после светът се замъгли.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТИРИ
Зимната картина не можеше да бъде по-мрачна: предишната вечер на гробището бе паднал тънък сняг, а сега през голите дървета духаше лют вятър, който дрънчеше по клоните и пращаше снежни кичури по замръзналата земя. Самият гроб приличаше на черна рана в земята, заобиколена от яркозелен астротурф, положен върху снега, а върху купчината пръст беше положен втори астротурф килим. Ковчегът лежеше до отвратителната дупка, привързан към машина, която щеше да го спусне в гроба. Огромни букети от свежи цветя стояха наоколо и трепереха от вятъра, придавайки сюрреалистична плодовитост на замръзналата сцена.
Нора не можеше да откъсне поглед от ковчега. Накъдето и да се обърнеше, винаги се връщаше към него. Беше силно полиран, с месингови дръжки и тапицерия. Нора не можеше да приеме, че вътре лежи нейният приятел, нейният нов приятел. Мъртъв. Колко ужасно е да си помислиш, че само преди няколко дни тя и Марго са се наслаждавали на съвместна вечеря в апартамента на Марго и са разговаряли за музея.
Същата вечер тя е била убита.
И тогава, вчера, много обезпокоителното, много спешно обаждане от Пендъргаст...
Тя се разтрепери неконтролируемо, пое си няколко пъти дълбоко въздух. Пръстите ѝ замръзваха дори през ръкавиците, а носът ѝ сякаш бе загубил всякаква чувствителност. Беше ѝ толкова студено, че си помисли, че сълзите могат да замръзнат по лицето ѝ.
Свещеникът, облечен в дълго черно пухено палто, четеше Първи обред на погребението на мъртвите от Книгата на общите молитви, а гласът му звучеше звучно в мразовития въздух. Беше се събрала многобройна тълпа - удивително много, като се има предвид времето. Огромно количество хора бяха дошли от музея. Марго явно беше направила голямо впечатление дори по време на краткия си престой там: но пък и тя беше завършила там преди години. Близо до входа стоеше директорът на музея, Колопи, със зашеметяващо красива съпруга, дори по-млада от Нора. По-голямата част от катедрата по антропология се беше появила, с изключение на онези, които контролираха отчаяната работа в последния момент по изложбата "Свещени образи": тържеството по откриването беше тази вечер. Самата тя трябваше да остане на изложбата, но никога нямаше да си прости, ако беше пропуснала погребението на Марго. Прайн, увит като ескимос и потриващ яркочервения си нос с памучна кърпичка; директорът по сигурността Манети, който изглеждаше истински покрусен, вероятно чувствайки, че смъртта на Марго е била личен провал. Погледът ѝ обиколи тълпата. Отпред стоеше тихо плачеща жена, подкрепяна от двете страни от прислужници: несъмнено майката на Марго. Тя имаше светлокафявата коса на Марго, същите фини черти и стройно телосложение. Изглеждаше, че е единственият член на семейството на Марго - а Нора си спомняше, че на вечеря Марго каза, че е единствено дете.