В големия кабинет на кулата с високи прозорци, гледащи към Museum Drive, с тъмни стени, украсени с картини на Одюбон, настъпи тишина.
"Изглежда малко несправедливо", каза Марго равномерно.
На лицето на Колопи се появи широка усмивка. "Знаех, че ще разбереш."
"Но това няма да промени редакционната ми позиция."
Постепенно замръзване на въздуха. "Извинете?"
Беше време за нейната реч. "Нищо в това досие за присъединяване не променя фактите. Всичко е съвсем просто. В началото шефът на Великото общество на кивотите не е притежавал маските. Те не са били негови. Те принадлежаха на цялото племе. Това би било все едно свещеник да продаде църковни реликви. По закон не можеш да продаваш нещо, което не притежаваш. Този акт за продажба и договорът в папката не са правно валидни. Нещо повече, когато е купувал маските, Кендъл Суоп е знаел това и това става ясно от книгата, която е написал, "Церемониите на тано". Той е знаел, че вождът няма право да ги продава. Знаел е, че маските са свещена част от церемонията във Великата кива и никога не трябва да напускат кивата. Той дори признава, че вождът е бил измамник. Всичко това е точно там, в "Церемониите на Тано".
"Марго..."
"Моля ви, оставете ме да довърша, д-р Колопи. Тук става въпрос за един още по-важен принцип. Тези маски са свещени за индианците от племето тано. Всички признават това. Те не могат да бъдат заменени или преработени. Тано вярват, че всяка маска има дух и е жива. Това не са удобно измислени вярвания; това са искрени и дълбоко съхранени религиозни убеждения."
"Но след сто тридесет и пет години? Хайде, сега. Защо през цялото това време не сме чули и звук от тези хора?"
"Тано нямаше представа къде са отишли маските, докато не прочете за предстоящата изложба".
"Просто не мога да повярвам, че през цялото това време са тъгували за загубата на тези маски. Те отдавна са забравени. Всичко това е твърде удобно, Марго. Тези маски струват пет, може би десет милиона долара. Става дума за пари, а не за религия."
"Не, не е. Говорила съм с тях."
"Говорила си с тях?"
"Разбира се. Обадих се и говорих с губернатора на Тано Пуебло."
За миг маската на неумолимост на Колопи падна. "Правните последици от това са зашеметяващи."
"Аз просто изпълнявах задълженията си на редактор на "Музеология" да науча фактите. Танос наистина си спомнят, те си спомняха през цялото време - тези маски, както доказа вашето собствено въглеродно датиране, са били на почти седемстотин години, когато са били събрани. Повярвайте ми, Танос помнят загубата си."
"Те няма да бъдат правилно съхранени - Танос не разполагат с подходящи съоръжения, за да се грижат за тях!"
"Те изобщо не е трябвало да напускат кивата. Те не са "музейни екземпляри" - те са жива част от религията на Тано. Мислиш ли, че костите на Свети Петър под Ватикана се "съхраняват правилно"? Маските принадлежат на тази кива, независимо дали е с контролиран климат или не".
"Ако върнем тези маски, това ще създаде ужасен прецедент. Ще бъдем затрупани с искания от всяко племе в Америка".
"Може би. Но това не е валиден аргумент. Да върнем тези маски е правилното нещо, което трябва да направим. Вие го знаете и аз ще публикувам редакционна статия, в която ще го кажа!"
Тя спря, преглътна, осъзнавайки, че е нарушила всичките си решения, като е повишила глас.
"И това е моята окончателна и независима редакционна преценка" - добави тя по-тихо.
ПЕТЪК
Пред входа на офиса на Глен Сингълтън нямаше седнали секретарки, рецепционистки или нископоставени подръжници. Самото помещение не беше по-голямо от който и да е от другите няколко десетки кабинети, разпръснати из тесните и прашни помещения на сградата на участъка. На вратата нямаше никаква табелка, която да съобщава за високия статут на наемателя. Освен ако самият ти не си полицай, нямаше как да разбереш, че това е офисът на главния началник.
Но това, помисли си Д'Агоста, докато се приближаваше, беше стилът на капитана. Капитан Сингълтън беше от най-редките полицейски началници - човек, който си е проправил почетен път през редиците, изградил си е репутация не с целуване на задници, а с решаване на трудни случаи с помощта на солидна полицейска работа. Живееше и дишаше по една-единствена причина: да изкара престъпниците от улиците. Той беше може би най-трудолюбивото ченге, което Д'Агоста познаваше, с изключение на Лора Хейуърд. Д'Агоста беше работил за повече от своя дял некомпетентни служители и това го караше да уважава още повече професионализма на Сингълтън. Той усещаше, че Сингълтън също го уважава, а за Д'Агоста това означаваше много.