Всичко това направи това, което му предстоеше да направи, още по-трудно.
Вратата на Сингълтън беше широко отворена, както обикновено. Не беше в стила му да ограничава достъпа - всяко ченге, което искаше да го види, можеше да го направи по всяко време. Д'Агоста почука, като се наведе наполовина към вратата. Сингълтън беше там, стоеше зад бюрото и говореше по телефона. Дори и на бюрото си, мъжът сякаш никога не сядаше. Беше в края на четирийсетте, висок и слаб, с физика на плувец - всяка сутрин в шест плуваше кръгчета, без да се откаже. Имаше продълговато лице и аквилинарен профил. Всяка втора седмица се подстригваше при смешно скъпия бръснар в мазето на "Карлайл" и винаги изглеждаше добре поддържан като кандидат за президент.
Сингълтън се усмихна на Д'Агоста и му направи знак да влезе.
Д'Агоста влезе вътре. Сингълтън посочи да седне, но Д'Агоста поклати глава: нещо в неспокойната енергия на капитана го караше да се чувства по-удобно на крака.
Сингълтън явно говореше с някого от отдела за връзки с обществеността на полицията в Ню Йорк. Гласът му беше вежлив, но Д'Агоста знаеше, че вътрешно Сингълтън прави бавно кипене: интересът му беше към полицейската работа, а не към пиара. той мразеше самата концепция, като каза на Д'Агоста: "Или хващаш извършителя, или не. Така че какво има да се върти?"
Д'Агоста се огледа наоколо. Офисът беше декориран толкова минимално, че беше почти анонимен. Нямаше снимки на семейството; нямаше задължителна снимка на капитана, който се ръкува с кмета или комисаря. Сингълтън беше едно от най-награждаваните ченгета на активна служба, но по стените нямаше никакви похвали за храброст, никакви плакети или цитати в рамка. Вместо това в ъгъла на бюрото му имаше само някаква документация, а на близкия рафт - петнайсет или двайсет манилски папки. На втория рафт Д'Агоста виждаше наръчници по криминалистична техника и разследване на местопрестъпления, половин дузина добре подредени книги по юриспруденция.
Сингълтън закачи телефона с въздишка на облекчение. "По дяволите", каза той. "Имам чувството, че прекарвам повече време в жонглиране с обществени инициативни групи, отколкото в залавяне на лоши момчета. Достатъчно е, за да ми се прииска отново да съм в пеши патрул". Той се обърна към Д'Агоста с още една кратка усмивка. "Вини, как върви?"
"Добре - отвърна Д'Агоста, но изобщо не се чувстваше добре. Приятелското отношение и достъпността на Сингълтън направиха това малко посещение още по-трудно.
Капитанът не беше поискал Д'Агоста: той беше назначен в отдела от кабинета на комисаря. Това щеше да гарантира на Д'Агоста подозрителен и враждебен прием от страна на други началници, които познаваше - например Джак Уокси. Уакси щеше да се почувства застрашен, да държи Д'Агоста на разстояние, да се увери, че той получава делата, които не са толкова значими. Но Сингълтън беше точно обратното. Той беше приел Д'Агоста, лично го беше запознал с подробностите и процедурите, характерни за неговия офис, дори го беше поставил начело на разследването на Данглар - а в момента случаите не бяха по-значими от това.
Данглар не беше убил никого. Дори не беше използвал оръжие. Но беше направил нещо почти толкова лошо: беше подложил нюйоркската полиция на публичен присмех. Крадец, който изпразва пари от банкоматите, а след това изважда пръста си, за да го видят охранителните камери, е идеална храна за таблоидите. Досега Данглар бе посетил единадесет банкомата. Всеки нов обир означаваше повече заглавия на първите страници на вестниците, усмихнати и пълни с намеци. Всеки път полицията в Ню Йорк се измъкваше от лицето си наново. Поредицата на Данглар става все по-дълга - бе разтръбил "Поуст" след последния обир преди три дни. Полицията се оказва в дефицит.
"Как е нашият свидетел?" Сингълтън попита. "Как се справя?" Той стоеше зад бюрото си и гледаше Д'Агоста. Капитанът имаше пронизващи сини очи и когато те погледнеше, сякаш беше центърът на вселената: поне за този кратък миг разполагаше с пълното му и несподелено внимание. Беше изнервящо.
"Разказът ѝ съвпада с този от охранителната камера".
"Добре, добре. По дяволите, човек би си помислил, че в тази дигитална епоха банките ще успеят да се справят по-добре с покритието на охранителните си камери. Човекът изглежда познава обсега им, обхвата им - мислиш ли, че е работил някога в охраната?"