Точно когато завиха зад ъгъла, гласът на Тизандър отекна в коридора. "Джонатан? Доведете господин Джоунс обратно."
Джонатан направи пауза. "Изглежда, че ще имаш още едно изслушване."
"Да, точно така."
Докато завиваха обратно към кабинета на Тизандър, Смитбек чу зад себе си тихия глас на санитаря. "Успех."
Смитбек влезе в кабинета. Тизандър стоеше зад бюрото, фигурата му беше твърда. Смитбек видя собственото си досие отворено на бюрото на директора. До него беше книгата, която той беше посочил - отворена на страница 337.
"Седнете - каза рязко Тизандър. Той кимна на санитаря. "Можете да изчакате отвън."
Смитбек седна.
"Мислите си, че сте умен човек", каза Тизандър. Цялото фалшиво добро настроение и снизходителност бяха изчезнали. Сега лицето му беше твърдо и сиво като варен картоф.
"Бях прав" - промърмори Смитбак, повече на себе си, отколкото на Тизандър.
"Чиста формалност. В щата няма психиатрична болница, която да прави независими оценки. Не мисля, че някой дори е наясно с този нелеп закон. Но при тези обстоятелства не мога да си позволя да те държа тук".
"Адски си прав, че не можеш да си го позволиш. Ще ти съдя задника оттук до Албания -"
Тизандър затвори очи и вдигна ръка. "Господин Джоунс, моля. Намерението ни беше да ви помогнем, но да ме прокълне Господ, ако позволя на някакво разглезено хлапе да унищожи всичко добро, което съм натрупал през годините. Честно казано, вие не си заслужавате."
"Значи съм свободен?"
"Веднага щом напиша документите за освобождаване. За съжаление, това е почти заключено. Няма да можеш да си тръгнеш до утре в шест сутринта".
"Утре?" Смитбек повтори, почти се страхуваше да повярва на ушите си.
"Повярвай ми, с удоволствие бих се отървал от теб сега. Джонатан?"
Санитарят се върна.
"Господин Джоунс трябва да бъде изписан сутринта. Погрижете се дотогава да му бъде обърнато цялото внимание."
Те излязоха от кабинета и щом вратата се затвори, Смитбек се усмихна. "Джонатан, аз си тръгвам оттук."
Джонатан му вдигна ръка с широка усмивка. "Човече, как го направи?"
Смитбек сви рамене. "Чиста гениалност."
ПЕТДЕСЕТ
Нора Кели спря на ъгъла на 77-а улица и Музейната улица, като погледна на север. Големият романски вход на музея беше осветен с прожектори, а на фасадата висеше пететажен транспарант, който известяваше за откриването. Долу по пътя се движеше обичайният нюйоркски хаос от лимузини и черни мерцедеси, които разтоварваха меценати и знаменитости в кожи и с черни вратовръзки на последователни вълни от светкавици. Неизбежният червен килим се беше спуснал по гранитните стъпала, които бяха оградени като на филмова премиера, за да не допуснат пресата и неканените. От целия спектакъл ѝ стана лошо.
Марго Грийн беше брутално убита само преди два дни и погребана тази сутрин - и все пак музеят сякаш вече я беше отхвърлил и забравил. Нора се чудеше какво ли ще стане, ако просто се обърне и се върне в апартамента си, но вече знаеше отговора: можеше и да целуне кариерата си за сбогом. Предполагаше се, че тя е една от звездите на тази изложба, както Джордж Аштън ѝ беше обяснил твърде ясно. Шоуто трябва да продължи.
Пое си дълбоко дъх, придърпа вълненото си палто по-плътно около раменете си и тръгна напред. Когато се приближи, забеляза, че встрани от нея има суматоха. Група ниски, пълни мъже, облечени в кожи и увити в украсени одеяла, стояха в кръг, биеха барабани и пееха - някои размахваха снопове димящи сажди. След миг на неразбиране тя изведнъж разбра за какво става дума: протестиращите от Тано бяха пристигнали. Видя Манети, директора по сигурността, да разговаря с тях и да жестикулира, заобиколен от няколко полицаи от нюйоркската полиция и няколко музейни охранители. Изглежда суматохата беше започнала да привлича вниманието на гостите и някои от тях идваха да видят какво става.
"Извинете ме!" Нора си проправи път през няколко зяпачи, промъкна се под кадифеното въже, заби музейната си значка в лицето на протестиращия охранител и се приближи до групата индианци. Точно в този момент се зададе красива млада жена: някаква звезда или старлетка, ако се съди по следите на папараците, които я последваха.
"Това е частна собственост" - казваше Манети на това, което Нора предполагаше, че е лидерът на танос. "Нямаме нищо против да протестирате, но трябва да го правите там, на тротоара..."