"Проверяваме това."
"Единайсет попадения и единственото, което все още знаем със сигурност, е, че е европеец."
И обрязан, помисли си Д'Агоста безрадостно. "Накарах нашите детективи да се обадят на всички управители на клонове от горещия списък. Те инсталират допълнителни скрити камери".
"Извършителят може да работи за охранителната фирма, която осигурява камерите".
"Проверявам и това."
"Една крачка пред мен. Това ми харесва да чувам." Сингълтън се придвижи до купчината документи и започна да ги преглежда. "Този човек е доста териториален. Всичките му работи са били в рамките на двайсет квадратни блока. Така че следващата стъпка е да заложим най-изгодните машини, които още не е ударил. Освен ако не успеем да стесним списъка с потенциални машини, ще се разпрострем твърде много. Слава богу, че в момента не работим по активни убийства. Вини, оставям на теб да се свържеш с оперативната група, да съставиш списък на най-вероятните банкомати въз основа на по-ранните удари и да разпределиш човешките ресурси за обследването. Кой знае? Може просто да имаме късмет."
Ето го и него - помисли си Д'Агоста. Той облиза устните си. "Всъщност точно за това дойдох да говоря с теб."
Сингълтън спря и отново го фиксира с напрегнатия си поглед. Увлечен в работата си по начина, по който го правеше, на капитана не му беше хрумнало, че Д'Агоста може да е дошъл за нещо друго. "Какво имаш предвид?"
"Наистина не знам как да го кажа, но... сър, искам да поискам отпуск."
Веждите на Сингълтън се вдигнаха от изненада. "Отпуск?"
"Да, сър." Д'Агоста знаеше как звучи това. Но колкото и да репетираше в ума си, никога не излизаше правилно.
Сингълтън задържа погледа му още миг. Той не каза нищо; нямаше нужда да го прави. Отпуск. От шест седмици си тук и искаш отпуск?
"Има ли нещо, което трябва да знам, Вини? - попита той с тих глас.
"Това е семеен въпрос - отвърна Д'Агоста след кратка пауза. Мразеше се за това, че се заинати под погледа на Сингълтън, и още повече се мразеше за това, че излъга. Но какво, по дяволите, трябваше да каже? Съжалявам, Кап, но ще си взема неограничен отпуск, за да преследвам човек, който официално е мъртъв, чието местонахождение е неизвестно, за престъпление, което все още не е извършено? В съзнанието му нямаше никакво съмнение, никакво съмнение, това беше нещо, което трябваше да направи. Толкова беше важно за Пендъргаст, че той беше оставил инструкции от отвъдното. Това беше повече от достатъчно. Но това не правеше това по-лесно или по-правилно.
Сингълтън го задържа с поглед, който беше едновременно загрижен и умозрителен.
"Вини, знаеш, че не мога да направя това."
С усещане за потъване Д'Агоста осъзна, че ще бъде още по-трудно, отколкото очакваше. Дори ако трябваше да се откаже, щеше да го направи - но това щеше да е краят на кариерата му. Едно ченге можеше да се откаже веднъж, но не и два пъти.
"Това е майка ми" - каза той. "Тя има рак. Смятат, че е неизлечимо болна."
Сингълтън остана неподвижен за миг, за да проумее това. След това се поклати леко на петите си. "Много, много съжалявам, че чувам това."
Отново настъпи мълчание. На Д'Агоста му се искаше някой да почука на вратата, да звънне телефонът или метеорит да удари сградата на участъка - всичко, което да отклони вниманието на Сингълтън.
"Току-що разбрахме - продължи той. "Това беше шок, истински шок." Направи пауза, заболя го сърцето. Току-що бе изрекъл първото извинение, което му хрумна, но вече му се струваше ужасяващ избор. Собствената му майка, ракът... по дяволите, след това щеше да му се наложи да отиде на изповед. И да се обади на майка си във Веро Бийч, да ѝ изпрати две дузини рози.
Сингълтън кимаше бавно. "Колко време ти трябва?"
"Лекарите не знаят. Седмица, може би две."
Сингълтън кимна отново, още по-бавно. Д'Агоста усети, че се изчервява навсякъде. Чудеше се какво ли си мисли капитанът.
"Не ѝ остава много време", продължи той. "Знаеш как е. Не съм бил точно образцов син. Просто чувствам, че трябва да бъда с нея, точно сега, през това... Точно както би направил всеки син - завърши той неубедително. "Можеш да си го присвоиш от бъдещите отпуски и болнични."
Сингълтън слушаше внимателно, но този път не кимна. "Разбира се", каза той.
Дълго гледаше Д'Агоста. Погледът му сякаш казваше: Много хора имат болни родители, лични трагедии. Но те са професионалисти. Какво толкова различно има във вас? Прекъсвайки най-сетне зрителния контакт, той се обърна и взе снопа документи, който лежеше на бюрото му.