"Вярвам, че изпълнихме дълга си." Той се усмихна, а лицето му помръкна. "А сега можете да се оттеглите дискретно към дома. Аз, за съжаление, имам да свърша някаква работа на горния етаж в кабинета си. Нека да поговорим следващата седмица за ваканцията, която ви дължа."
Той се поклони отново и Нора с облекчение се обърна, за да се насочи към най-близкия изход - и към дома.
ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА
Може би за петдесети път през последните два дни Лари Ен дерби беше решил да се откаже, да се махне по дяволите от музея.
Не стигаше, че работеше в мазе без прозорци в Природонаучния музей, най-страшното място в цял Ню Йорк. Не можеше да изхвърли от главата си ужаса от онова, което беше намерил преди два дни. Дори не му бяха дали един проклет почивен ден, не му бяха предложили съвет, нито дори му бяха благодарили. Сякаш не го брояха. Сякаш и тя не се брои, защото те просто продължиха с изложбата, сякаш нищо не се е случило.
Марго Грийн. Той не я познаваше добре, но тя се беше постарала да бъде мила с него няколкото пъти, когато се бяха срещали. Това беше повече, отколкото можеше да каже за повечето куратори и всички администратори. Така се отнасяха в музея към всички под определено ниво: наемни работници.
Но, ако можеше да си го признае, Ендърби беше недоволен най-вече от това, че музеят беше избрал точно този момент - по време на най-голямото парти от пет години насам, - за да превключи още една музейна зала към новата система за сигурност. И така, вместо да похапват хайвер и шампанско с красивите хора два етажа по-нагоре, те отново се намираха долу, в мазето, и се трудеха над софтуерните подпрограми.
Разбира се, те бяха поканени на партито, както всички останали в музея. Но това само добавяше обида към обидата.
Той се отдръпна от компютърната конзола с пресилена въздишка.
"Издържаш?" Уолт Смит, ръководител на проекта за обновяване на сигурността на музея, попита иззад близкия екран за наблюдение.
Смит беше необичайно кротък след откриването на Ендърби преди два дни. Всички ходеха на пръсти около него, сякаш някой в семейството му беше починал.
"Какво ще кажете за кратка почивка, за да разгледаме партито?" Ендърби го попита. "Не бих имал нищо против няколко от тези коктейлни скариди".
Смитти поклати глава. В едната си ръка държеше BlackBerry, а в другата - мобилен телефон. "Не мисля, че това ще бъде възможно, Лари. Съжалявам."
"Хайде, Смити", каза Джим Чой, софтуерният инженер, от другата страна на диагностичния дисплей. "Дай ни само половин час. Ще се изненадаш колко скариди мога да погълна за половин час. Партито е почти към края си, скоро ще свърши храната".
"Знаеш, че не можем да променим графика. Зала "Астор" е като всяка друга, още една в списъка. Какво, ще промъкнем стрелките на атомния часовник с пет минути назад, може би никой няма да забележи?" Смити се засмя на собствената си жалка шега.
Чой извърна очи. Смитти не беше известен с остроумието си.
Ендърби наблюдаваше как козята брадичка на брадичката на Смит се поклаща нагоре-надолу, докато се смееше. Беше накъсано малко нещо, изглежда прикрепено само с няколко косъма, и Ендърби наполовина се надяваше, че някой ден ще падне. Въпреки общото раздразнение на Ендърби, той трябваше да признае, че Смити не беше лош човек за работа. Беше си проправил път през редиците и въпреки че беше само на трийсет и пет години, беше толкова стар музей, колкото и всички останали. Истински стиснат, сравнително лишен от чувство за хумор, но стига да си съвестен работник и да си вършиш работата, той се грижеше за теб. Не беше виновен Смитти, че музейните величия изискваха новата система за сигурност да бъде напълно инсталирана и да заработи още вчера.
Смитти се изправи и прекоси стаята, мина покрай стелажите с компютърни работни станции и сървъри, до банката от шест дузини малки монитори за видеонаблюдение, монтирани на далечната стена. Повечето от мониторите показваха черно-бели натюрморти на празни музейни коридори и витрини. Половин дузина в долния десен ъгъл обаче - видеоканалите от Залата на небесата, където се провеждаше партито по случай откриването - представляваха бурно движение. От терминала си Ендърби с натежало сърце наблюдаваше как малките изображения танцуват и треперят по екрана. На горния етаж на музея наведени и дишащи с уста куратори се търкаха с лакти със звезди и нимфи, а той се трудеше в тази пещера като някакъв троглодит. Вярно, можеше да е и по-зле - можеше да работи в "Ямата", Централния офис за сигурност на музея, който беше два пъти по-голям, но неприятно горещ и пълен с още повече екрани и клавиатури от този Център за модерни технологии. По-лошо, но не много по-лошо.