Мъжът отново зачака, като погледна часовника си. Още един тих звуков сигнал и той отново стана, този път носейки миларовите листове, които залепи върху обективите на видеокамерите, поставени на множество стратегически места. Върху прозрачните с невъоръжено око миларови листове всъщност бяха гравирани холограми, които реагираха силно на инфрачервена светлина и възпроизвеждаха точно сцената, към която бяха насочени инфрачервените видеокамери - разбира се, без човека. Когато видеокамерите се включиха отново, те видяха същата скучна сцена, която бяха видели преди това. Само че тя нямаше да е истинска.
Отново, като котка, мъжът се оттегли в безопасния си ъгъл. Отново зачака, докато хронометърът не издаде поредното тихо предупреждение.
Този път той закрачи по периметъра на залата, като постави във всеки ъгъл по една елегантна черна кутия, свързана с жици към малък захранващ блок. Това бяха мощни радари от типа на използваните от щатската полиция, модифицирани да заглушават новата инфрачервена доплерова радарна система на музея, за която се казваше, че е толкова чувствителна, че може да засече движението на хлебарка по килима.
След като радарните заглушители бяха поставени на мястото си и активни, мъжът се изправи, избърса праха от коленете си и се засмя тихо и сухо. Сега движенията му бяха почти вяли, той извади от чантата фенерче, включи го и пусна тъпия зелен лъч из залата - точно определена дължина на вълната на зелената светлина, избрана, защото никой от сложните електромагнитни сензори в залата не можеше да я види.
Мъжът се разходи небрежно до центъра на залата, където беше изградена квадратна четириметрова колона, върху която беше поставена дебела плексигласова кутия. Той се наведе и погледна в кутията. Вътре, върху дебел сатен, лежеше тъмната форма на диамант със сърцевидна шлифовка и изключителни, почти невероятни размери: Сърцето на Луцифер, наградата на музея, която беше наречена най-ценният диамант в света. Със сигурност беше и най-красивият.
Чудесно място за начало.
С малък режещ инструмент мъжът отвори дупка в плексигласа. След това, с помощта на серия тънки инструменти, обработени точно за тази цел, и няколко от малките, лепкави подложки, той стигна до вътрешността и извади диаманта, като внимаваше да не допусне повдигане на спусковия щифт под диаманта. С друго ловко движение постави голям стъклен мрамор върху същата поставка, който щеше да държи щифта натиснат.
Мъжът държеше диаманта в ръката си, като за миг освети с фенерчето. На зелената светлина той изглеждаше черен и мъртъв, без цвят, почти като парче въглен. Но мъжът не се смути: знаеше, че червеният диамант под зелена светлина винаги изглежда черен. А този диамант беше червен - или по-точно наситен канелен, но без следа от кафяво. Беше единственият диамант с такъв цвят в света. Сините диаманти се създаваха от бора или водорода, уловени в кристалната матрица, зелените диаманти - от естествената радиация, жълтите и кафявите диаманти - от азота, а розовите диаманти - от наличието на микроскопични ламели. Но този цвят? Никой не знаеше.
Той го вдигна и погледна през него към фенерчето отдолу. Видя как собствените му очи се отразяват и умножават от фасетите на диаманта, създавайки сюрреалистичен калейдоскоп от очи и още очи, стотици от тях, които се взираха на всички страни в скъпоценния камък. Той движеше скъпоценния камък напред-назад, от око на око, наслаждавайки се на спектакъла.
И най-странното от всичко беше, че очите имаха различни цветове: едното беше лешниково, а другото - млечно, белезникаво синьо.
ПЕТДЕСЕТ И ТРИ
Лари Ендърби седеше на конзолата си в Центъра за модерни технологии и леко пухтеше. Подутината в стомаха му беше изчезнала, заменена от неприятно усещане за подуване. В интерес на истината се чувстваше като проклето прасе за смучене. Той се оригна, отпусна колана си на една степен. Единственото, което му липсваше, беше лъскавата червена ябълка за уста.
Той погледна към колегите си Уолт Смит и Джим Чой. Смит - който, верен на природата си, се държеше сдържано - се взираше в банката от монитори, не по-зле от тях. Същото не можеше да се каже за Чой, който се беше свлякъл на терминала си с оцъклено изражение на лицето. През петнайсетте минути, които Смитти му бе отделил, Чой наистина бе показал забележителна способност да болтва джъмбо скариди и чаши шампанско. Ендърби бе престанал да брои скаридите на шейсет и две години.
Той изпусна още една глътка въздух, след което потупа внимателно стомаха си. Бяха стигнали до масата с храната точно навреме: лудостта по храненето почти беше свършила. По предницата на ризата му имаше капка хайвер и той я отблъсна с нокът. Но четвъртата чаша шампанско, която изпи в последния момент, вероятно беше грешка. Надяваше се само да успее да се сдържи до края на смяната си. Погледна часовника: само още един час. Трябваше да проверят дали модернизираната система за сигурност на "Астор Хол" е напълно функционална, след което да преминат през процедурата по консервиране на старата система. Нямаше проблем: беше го правил десетки пъти досега, сигурно можеше да го направи и насън.