"В брой."
"Точно така."
"Забелязахте ли нещо друго в него?"
"Не много. Имаше забавен акцент, нещо като вашия. Без да се обиждам - добави Малек набързо. "Всъщност приличаше на теб".
"С какво беше облечен?"
С усилие се опита да си спомни. "Единственото, което си спомням, е едно тъмно палто. Дълъг."
"Правеше ли нещо друго, освен да плаща?"
"Струва ми се, че се разхождаше малко из коридорите. Но не купи нищо."
При това Пендъргаст се вцепени. "Предполагам, че имате охранителни камери в задните коридори?"
"Разбира се, че има."
"Бих искал да видя записите от снощи."
Мъжът се поколеба. "Системата ги рециклира на трийсетчасов цикъл и се изтрива, когато..."
"Тогава, моля, спрете системата за сигурност сега. Трябва да видя касетата."
Мъжът почти скочи, за да се подчини, и побърза да влезе в задния офис.
"Изглежда, че най-накрая имаме следа", каза Д'Агоста.
Чифтът очи, които Пендъргаст обърна към него, изглеждаха почти мъртви. "Напротив. Диоген се надяваше, че ще намерим това място".
"Откъде знаеш?"
Пендъргаст не отговори.
Мъжът излезе хукнал от задната стая с видеокасета. Пендъргаст изхвърли филма от видеокасетофона и пъхна в него предпазната лента. Появи се кадър на малкия магазин на нивото на тавана, а в долния ляв ъгъл имаше печат с дата и час. Пендъргаст натисна бутона за превъртане, спря, превъртя отново. След минута той намери датата 28 януари в 3 часа сутринта. След това върна лентата с още половин час назад, за да допусне известна грешка. След това започнаха да гледат лентата с ускорена скорост.
Качеството на черно-бялата картина беше лошо. На екрана прозорците на магазина светеха и трептяха. От време на време някоя сгърчена фигура пробягваше на бърза скорост като пинбол, подскачаше наоколо и вземаше неща от рафтовете, после отново изчезваше.
Изведнъж Пендъргаст натисна бутона за възпроизвеждане, за да забави нормалното темпо, когато на екрана се появи още една тъмна фигура. Фигурата се разходи по пътеката, а очите ѝ - различни нюанси на сивото - потърсиха и фиксираха охранителната камера.
Това беше Диоген. Усмивка се разля по лицето му, когато небрежно бръкна в джоба си и извади лист хартия. Разгърна го и безгрижно го поднесе към камерата.
БРАВО, ФРАТЪР!
УТРЕ СЕ ОБАДЕТЕ НА 466 И
ПОПИТАЙТЕ ЗА ВИОЛА.
ТОВА ЩЕ БЪДЕ НАШИЯТ
ПОСЛЕДНАТА КОМУНИКАЦИЯ.
НЕКА ЗАПОЧНЕ НОВИЯТ НИ ЖИВОТ!
ВАЛЕАС.
"Четири шест шест?" - каза Д'Агоста. "Това не е легитимен номер за спешни случаи..."
После спря. Това не беше телефонен номер, осъзна той, а адрес. Четири шестдесет и шест първо авеню беше входът на метрото в Белвю, който водеше към нюйоркската морга.
Пендъргаст се изправи, изхвърли касетата и я прибра в джоба си.
"Можете да я запазите - каза услужливо служителят, когато си тръгнаха.
Пендъргаст се плъзна зад волана, запали "Камри"-то, но не помръдна. Лицето му беше посивяло, очите му бяха полупритворени.
Настъпи ужасна тишина. Д'Агоста не можа да измисли нищо, което да каже. Чувстваше се почти физически зле. Това беше дори по-лошо, отколкото в Дакота - по-лошо, защото през последните дванайсет часа имаха надежда. Слаба, но все пак надежда.
"Ще проверя в полицейската група - каза той твърдо. Беше безсмислен жест, просто нещо, с което да се занимава. А и дори полицейските разговори за АПБ бяха за предпочитане пред ужасната тишина.
Пендъргаст не отговори, когато Д'Агоста включи радиото.
От високоговорителя се разнесе вълна от трескави, припокриващи се гласове.
Инстинктивно Д'Агоста погледна през прозореца. Дали са ги забелязали? Но пътищата около сервизната зона бяха безлюдни.
Той се наведе напред и смени честотата. Още по-безумни гласове.
"Какво, по дяволите?" Д'Агоста натисна бутона, смени честотата отново и отново. Почти половината от наличните канали бяха заети, а разговорът не беше за тях. Изглежда, в града се случваше нещо голямо. Докато слушаше, опитвайки се да разбере какво е то, той осъзна, че Пендъргаст също слуша, внезапно станал напълно бдителен.
Разговорът по текущия канал беше за Природонаучния музей, за някаква кражба. Изглежда, че Диамантената зала "Астор" е била засегната.
"Влезте в канала за управление - каза Пендъргаст.