Д'Агоста го набра.
"Рокър иска да изпотиш техниците" - казваше един глас. "Това беше вътрешна работа, това е ясно."
Д'Агоста слушаше с недоверие. Рокър в четири сутринта? Това трябва да е нещо гигантско.
"Те са ги хванали всичките? Включително сърцето на Луцифер?"
"Да. И да видят кой знае спецификациите на системата за сигурност, да получат списък, да се придвижат бързо през него. Охраната на музея също".
"Разбрах. Кой е застрахователят?"
"Свързана Трансглобал".
"Господи, те ще се изсипят, когато научат за това".
Д'Агоста погледна към Пендъргаст и беше шокиран от възторженото изражение на лицето му. Странно как в този момент на върховна криза той можеше да се фиксира толкова силно върху нещо, което нямаше никакво отношение към проблема.
"Президентът на музея е на път. И са вдигнали кмета от леглото. Знаеш как той ще разпъне на кръст всеки, който му позволи да изостане с голяма..."
"Някой е свалил диамантената зала - каза Д'Агоста. "Предполагам, че затова временно сме се изправили на крака."
Пендъргаст не каза нищо. Д'Агоста беше изненадан от изражението на лицето му.
"Здравей, Пендъргаст", каза той. "Добре ли си?"
Пендъргаст обърна бледите си очи към него. "Не", прошепна той.
"Не го разбирам. Какво общо има това с нещо? Това е диамантен хеист..."
"Всичко." И тогава агентът на ФБР погледна настрани, в зимния мрак. "Всички тези брутални убийства, всички тези подигравателни бележки и съобщения... нищо повече от димна завеса. Жестока, хладнокръвна, садистична димна завеса."
Той се откъсна от бордюра и се насочи обратно към квартала, през който току-що бяха минали.
"Къде отиваме?"
Вместо да отговори, Пендъргаст натисна спирачките и спря пред една двуетажна къща. Посочи към пикапа F150, паркиран на алеята. На предното стъкло беше написано със сапун "Продава се".
"Имаме нужда от нов автомобил" - каза той. "Пригответе се да преместите радиото и лаптопа в този камион".
"Купуваш кола в четири сутринта?"
"За открадната кола се съобщава твърде бързо. Трябва ни повече време".
Пендъргаст слезе от колата и се запъти по късата бетонна пътека. Звънна на звънеца, звънна отново. След минута светлините на втория етаж се включиха. Един прозорец се отвори със скърцане и един глас извика надолу: "Какво искаш?"
"Пикапът е в изправност?"
"По дяволите, приятелю, сега е четири сутринта!"
"Дали твърдите пари ще ти помогнат да станеш от леглото?"
С промърморено проклятие прозорецът се затвори. Миг по-късно светлината на верандата светна и на вратата се появи корпулентен мъж в халат. "Това са три хиляди. И работи добре. Има и пълен резервоар с бензин".
Пендъргаст бръкна в костюма си, извади книжка с пари в брой, отлепи трийсет стотинки.
"Какво се случва?" - попита мъжът малко кървясало.
Пендъргаст извади значката си. "Аз съм от ФБР." Той кимна на Д'Агоста. "Той е от полицията на Ню Йорк."
Балансирайки радиостанцията и лаптопа под едната си ръка, Д'Агоста свали щита си.
"Работим под прикритие в областта на наркотиците. Бъдете добър гражданин и запазете това за себе си, добре?"
"Разбира се." Мъжът прие парите.
"Ключовете?"
Мъжът изчезна и след малко се върна с плик. "В него е и собствеността."
Пендъргаст взе плика. "Скоро ще дойде офицер, за да се погрижи за предишния ни автомобил. Но не казвайте нищо за колата или за нас, дори на друг полицейски служител. Знаеш как е със случаите под прикритие".
Мъжът кимна енергично. "Разбира се, че знам. По дяволите, единствените книги, които чета, са за истински престъпления".
Пендъргаст благодари на мъжа и се обърна. Минута по-късно вече бяха в камиона и ускоряваха от бордюра.
"Това трябва да ни осигури няколко часа" - каза Пендъргаст, докато се втурваше обратно по посока на магистралата Монтоук.
ПЕТДЕСЕТ И ПЕТИ
Диоген Пендъргаст шофираше бавно, без да бърза, през мрачните зимни градски пейзажи по Старата каменна магистрала: Барнс Хоул, Ийстсайд, Спрингс. Напред светофарът светна червено и той спря на кръстовището.
Той отпусна голямата си глава наляво, надясно. От едната му страна се простираше зимна картофена нива, замръзнала и покрита със снежен прах. Край него се издигаше тъмна гора от голи дървета, чиито клони бяха гравирани в бяло. Светът беше черно-бял и нямаше дълбочина: беше плосък, като кошмарна конфекция на Едуин А. Абът. Ех, ех, колко трескаво си говорех...